Но Деймън — освен ако не я бе забравил окончателно — щеше да нарани много лошо Шиничи заради всичко това. Може би дори щеше да го убие. Мисълта бе някак си странно успокояваща. Дори беше ро…
Не, това не е романтично, тъпачке! Трябва да намериш начин да се измъкнеш от тази каша. Смъртта не е романтична, тя е ужасна!
Стигнаха до последните врати в дъното на салона. Шиничи зави надясно и измина един дълъг коридор до края. Там великанското чудовище използва ключа, за да отвори вратата.
Помещението се осветяваше от регулираща се газена светлина. Беше полутъмно, но Шиничи каза с фалшиво учтив глас:
— Може ли да е малко по-светло, моля?
И чудовището побърза да увеличи светлината като при онези лампи, които се използваха за разпити.
Стаята беше нещо като спалня и кабинет — от тези, които можеш да получиш в приличен хотел. Имаше диван и столове, а от лявата страна се виждаше затворен прозорец. От дясната страна, по чието продължение би трябвало да се намират и другите стаи, също имаше прозорец. Този прозорец нямаше завеси или щори и отразяваше лицето на Бони. Тя тутакси разбра какво беше — двустранно огледало, така че тези в помещението зад него да могат да виждат всичко в тази стая, но да не бъдат виждани. Диванът и столовете бяха поставени с лице към огледалото.
Отляво имаше легло. Не беше някакво луксозно легло, само с бяла покривка, която изглеждаше розова, тъй като истинският прозорец се намираше от тази страна и бе на една линия със слънцето, заседнало завинаги на хоризонта. В момента това беше още по-ненавистно за Бони, защото оцветяваше всеки по-светъл предмет в стаята в розово, тъмнорозово или чисто червено. Сега белият кант около шията й беше тъмнорозов. Щеше да умре, окъпана в цвета на кръвта.
Нещо в едно отдалечено кътче на съзнанието й нашепна, че се сеща за такива неща, за да се разсее, че дори омразната мисъл да умре сред толкова младежка окраска я отдалечава малко от основното, от самата смърт. Но страшилището, което я държеше, я разнасяше наоколо, все едно беше лека като перце, а откъслечните мисли не спираха да щъкат из главата на момичето. Дали бяха предчувствия? О, Господи, дано да не са предчувствия за това, как излита от този червен прозорец, без стъклото да спира шеметното пропадане на тялото й надолу. Всъщност на кой етаж се намираха? Достатъчно високо, за да няма никаква надежда да се приземи… ами, жива.
Шиничи се усмихна, приближи лениво до червения прозорец и започна да си играе с въженцето на щорите.
— Дори не зная какво искаш от мен! — чу се Бони да му казва. — Никога не съм те наранявала. Ти си този, който непрекъснато наранява други хора — като мен!
— Е, същото не може да се каже за приятелите ти — промърмори Шиничи. — Макар че аз рядко насочвам страховитото си отмъщение към красиви млади жени със златисточервени коси. — Облегна се до прозореца и я огледа изучаващо. — Коса с цвета на червено злато — продължи да мълви, — честно и дръзко сърце. Може би темпе…
Бони имаше чувството, че ще закрещи. Нима не си я спомняше? Изглежда, определено си спомняше групата им, след като бе споменал отмъщение.
— Какво искаш? — попита тя, като дишаше тежко.
— Боя се, че ти си спънка. Освен това те намирам много подозрителна… и вкусна. Младите жени със златисточервени коси винаги са толкова загадъчни.
Бони не знаеше какво да каже. От всичко, което бе видяла досега, се бе убедила, че Шиничи е луд. Доставяше му удоволствие единствено да унищожава и убива.
В един миг прозорецът ще се разбие с трясък… и тя ще е във въздуха. А в следващия ще започне да пада. Какво щеше да изпита? Или вече щеше да лети надолу? Надяваше се само по-бързо да стигне дъното.
— Ти изглежда си научила доста за моите хора — заяви Шиничи. — Повече от мнозина.
— Моля те — промълви девойката отчаяно, — ако е за това… всичко, което зная за китсуне, е, че те унищожават града ми. И… — Млъкна, осъзнала, че никога няма да му каже какво се бе случило по време на извънтелесното й преживяване. Никога нямаше да спомене делвите, иначе той щеше да разбере, че те знаят как да го заловят. — И няма да спрете — довърши неуверено.