Да, там, където бе започнало всичко. Ню Орлиънс, който не бе виждал от лятото на седемнайсетата си годишнина.
И най-странното беше, че когато преосмисляше живота си, както се полага на един удавник, той първо и най-вече си мислеше за онази отдавнашна нощ, когато бе на шест, когато бе открил класическата музика на задната веранда на баба си и слушаше в ароматния залез онова старо радио. В тъмното сияеха лунничета. В дърветата скърцаха цикади. Дядо му пушеше пура на стъпалата, а в неговия живот навлизаше музиката, онази небесна музика.
Защо бе обичал толкова много тази музика, когато никой наоколо не я обичаше? Различен от самото начало, ето какъв беше. А възпитанието на майка му изобщо нямаше заслуга за това. За нея музиката си беше шум. И все пак той обичаше музиката толкова много, че даже дирижираше с пръчка, като правеше широки жестове в тъмното и тихо си тананикаше.
Живееха в Айриш Ченъл. Отрудени хора от три поколения обитаваха малката двуетажна къща в квартала близо до брега, където се бяха заселили толкова много ирландци. Предците му бяха избягали от Големия картофен глад3 в Ирландия, натъпкани в корабите, пренасящи памук към Ливърпул, които се връщаха към американския Юг за по-доходоносен товар.
И бяха стоварени във «влажния гроб», всички тези гладни имигранти, някои облечени само в дрипи, молещи за работа и умиращи със стотици от жълтата треска, охтика и холера. Оцелелите бяха прокопали градските канали, гъмжащи от комари. Те бяха захранвали котлите на големите параходи. Те бяха товарили памук на корабите и бяха работили по изграждането на железниците. Те бяха станали полицаи и пожарникари.
Това бяха жилави хора. Хора, от които Майкъл бе наследил дарбата си да строи и решителността си. Обичта му към това да работи с ръцете си бе дошла от тях и накрая бе надделяла, въпреки годините, посветени на образование.
Бе израснал, слушайки истории за онези ранни дни, за това как ирландските работници сами издигнали огромната енорийска църква «Свети Алфонс», като влачили камъни от реката, споявали ги с хоросан и събирали пари за красивите статуи, които щели да дойдат от Европа. «Нали разбираш. Трябваше да надминем германците, които строяха «Света Богородица» точно от другата страна на улицата. Нищо на света не можеше да ни накара да идем на служба заедно с тях.» Ето затова имаше две великолепни енорийски църкви, вместо една, в които сутрешните служби се провеждаха от едни и същи свещеници.
Дядото на Майкъл бе работил като полицай по пристанищата, където баща му навремето бе товарил бали с памук. Той заведе Майкъл да види корабите, превозващи банани, които с хиляди потъваха в склада по конвейерните ленти. Предупреждаваше го за големите черни змии, които може да се крият в касетките чак докато не ги изнесат на пазара.
Бащата на Майкъл беше пожарникар, докато един следобед не срещна смъртта си в пожара на Чупитулас стрийт. Тогава Майкъл бе на седемнайсет. Това бе преломен момент в живота му, защото щом баща му си отиде, майка му го отведе със себе си в родния си град, Сан Франциско.
Не хранеше дори и най-малкото съмнение, че Калифорния е била добра към него. Двайсети век бе добър към него. Той беше първият от този стар род, който бе завършил колеж, първият, който дори бе живял в свят на книги, картини и красиви къщи.
Но дори и баща му да не беше умрял, животът на Майкъл нямаше да е живот на пожарникар. Той се вълнуваше от неща, които никога не бяха интересували предците му.
Дори само музиката в онази лятна нощ. Начинът, по който обикна книгите още щом се научи да чете, начина, по който започна да поглъща всичко от Дикенс и веднъж завинаги се влюби в «Големите надежди».
Години по-късно в Сан Франциско той бе дал на своята строителна компания точно това име: «Големите надежди».
Обичаше да потъва в «Големите надежди» или «Дейвид Копърфийлд» в училищната библиотека, където другите момчета се замеряха с топчета, ръгаха го и го заплашваха, че ще го набият, ако не спре да се държи «идиотски» - определение от Айриш Ченъл, с което окачествяваха някой, който не проявява добрия вкус да бъде жесток, брутален и да презира всичко, което не подлежи на незабавна дефиниция.
Но никой никога не наби Майкъл. От баща си бе наследил достатъчно здравословна злоба, за да може да накаже всеки, който дори се опита. Още като дете той беше едър и необикновено силен - човешко същество, за което всяка физическа дейност, дори и от насилствен характер, бе съвсем естествена. Определено обичаше да се бие. И децата бързо се научиха да не го закачат, а той се научи да прикрива достатъчно добре душата си, така че те му прощаваха спорадичните залитания и като цяло го харесваха.