Попитах го дали някога му е създавала проблеми, а той отговори с презрение, че тя създава проблеми на всички. Изглеждаше някак разсеян, угрижен. И тогава каза най-странното нещо, което аз побързах да запиша, щом се върнах в хотела. Каза, че никога не е вярвал в живота след смъртта, но когато мислел за Жулиен, бил убеден, че той все още съществува някъде.
- Знам, че ме мислите за откачен, или нещо подобно - каза той. - Но мога да се закълна, че това е истина. В нощта след първата ни среща, аз сънувах Жулиен и той ми каза много неща. Когато се събудих, не можех да си спомня ясно съня, но усещах, че Жулиен не иска ние с вас да разговаряме повече. Дори не ми се иска да ви казвам това сега, но просто… смятам, че ви го дължа.
Казах, че му вярвам. Той отвърна, че Жулиен в съня му не бил Жулиен от спомените му. Нещо в него определено се било променило.
- Изглеждаше по-мъдър, по-мил, точно каквито си представяме, че стават хората, когато отидат в отвъдното. И не изглеждаше стар. Но не беше и млад. Никога няма да забравя този сън. Беше… абсолютно реален, мога да се закълна, че той стоеше до леглото ми. Помня какво ми каза. Каза, че някои неща са предопределени, но все пак могат да бъдат избегнати.
- Какви неща? - попитах аз.
Той поклати глава. Не каза нищо по този въпрос, колкото и да го притисках. Призна, че не усетил упрек от страна на Жулиен за нашия разговор, но това, че му се явил в съня му, го карало да се чувства някак нелоялен. Дори не можах да го накарам да повтори историята при следващата ни среща.
За последно го видях в края на август през петдесет и девета година. Изглеждаше доста болен. Устата и лявата му ръка трепереха силно, речта му бе вече завалена и трудно разбирах думите му. Казах му съвсем откровено, че онова, което ми е разказал за Жулиен, е много важно за мен, че все още се интересувам от историята на семейство Мейфеър.
Отначало ми се стори, че не си спомня за мен, нито за случилото се, толкова разсеян изглеждаше. Но после като че ме позна. И се развълнува.
- Елате с мен отзад - каза той и когато се опита да стане от бюрото, аз му подадох ръка. Едва се държеше на крака. Минахме през врата, закрита с прашна завеса, и влязохме в малък склад. Той се спря и като че се втренчи в нещо, което не можех да видя.
Изсмя се някак странно и направи презрителен жест с ръка. После отвори една кутия с треперещите си ръце и извади пакет с фотографии. Всички бяха на Жулиен. Даде ми ги. Като че искаше да ми каже нещо, но не намираше думи.
- Не знаете колко много значи това за мен - казах аз.
- Зная - отвърна той. - Точно затова ви ги давам. Вие сте единственият човек, който успя да разбере Жулиен.
Изведнъж се натъжих, много се натъжих. Бях ли разбрал наистина? Предполагам, че да. Благодарение на него Жулиен Мейфеър бе добил плът за мен и аз го намирах невероятен.
- Животът ми можеше да е различен, ако не бях срещнал Жулиен. Никой след това не можеше да се мери с него. А после и този магазин, аз се оттеглих в него и всъщност не успях да направя кой знае какво.
Той като че се отърси от тези мисли и се усмихна.
Зададох му няколко въпроса, но той не им обърна внимание. Накрая обаче един от тях го заинтригува.
- Страда ли Жулиен при смъртта си? - попитах аз.
Той се замисли, после поклати глава.
- Не, всъщност не. Наистина, не му харесваше да е парализиран. Как иначе? Но обичаше книгите. Четях му през цялото време. Той умря рано сутринта. Знам го, защото бях с него до два часа, а после загасих осветлението и слязох долу.
Някъде към шест ме събуди бурята. Валеше толкова силно, че водата се процеждаше през первазите на прозорците. Клоните на брястовете отвън пращяха силно. Веднага изтичах горе да видя Жулиен. Леглото му беше точно до прозореца.
И знаете ли какво? Той някак бе успял да се надигне и да отвори прозореца. Когато влязох, беше вече мъртъв, протегнат към перваза, със затворени очи. Изглеждаше толкова умиротворен, сякаш бе искал да поеме глътка свеж въздух и когато я е вдишал, е паднал мъртъв, беше като заспал. Сцената щеше да изглежда съвсем мирна, ако не беше бурята, защото дъждът се лееше върху Жулиен, а вятърът навяваше листа в стаята. След това казаха, че е получил масивен инсулт. Не успяха да разберат как е успял да отвори прозореца. Аз не казах нищо, но знаете ли, стори ми се…
- Да? - поощрих го аз.
Той сви леко рамене и продължи, сега говореше съвсем завалено.
- Мери Бет направо обезумя, когато и? съобщих. Тя го издърпа от прозореца и го сложи на възглавницата. Дори го плесна и изкрещя: «Събуди се, Жулиен. Жулиен, не ме оставяй!». Много трудно затворих прозореца. Едното стъкло падна. Беше ужасно. Тогава дойде и отвратителната Карлота. Всички дойдоха да целунат Жулиен, да се сбогуват с него, а милата Мили, дъщерята на Реми, ни помогна да оправим леглото. Но ужасната Карлота изобщо не се приближи до него, нито ни помогна. Стоеше на стълбищната площадка със сключени ръце като монахиня и просто се взираше през вратата. А Бел, скъпоценната Бел, ангелът, тя дойде с куклата си и започна да плаче. Тогава Стела се качи на леглото, легна до Жулиен и сложи ръка на гърдите му.