Бел каза: «Събуди се, чичо Жулиен». Предполагам, беше чула майка си. А Жулиен - бедният, прекрасният Жулиен - излъчваше такъв покой накрая, главата му лежеше на възглавницата, очите му бяха затворени.
Леуелин се усмихна и поклати глава, после започна да се смее тихо, сякаш си спомни нещо, което събуди в него огромна нежност. Изрече някакви думи, но не можах да разбера какви. После прочисти с мъка гърлото си и каза:
- Тази Стела. Всички обичаха Стела. Всички, освен Карлота. Карлота не я обичаше. - Гласът му изневери.
Отново му зададох някакъв насочващ въпрос, от онези, които бях решил да не задавам. Попитах го пак за призрака. Казах, че много хора твърдят, че къщата е «обитавана от призраци».
- Струва ми се, че ако беше така, вие щяхте да знаете - добавих.
Не знам дали ме разбра. Отиде до бюрото си и седна. И тъкмо когато си помислих, че е забравил напълно за мен, той каза, че наистина е имало нещо в онази къща, но не може да обясни какво.
- Имаше нещо - каза той и на лицето му отново се изписа познатото отвращение. - И мога да се закълна, че всички знаеха за него. Понякога беше просто някакво усещане… Усещане, че някой те наблюдава.
- А имаше ли и друго? - настоях аз, защото бях млад, безжалостен и изпълнен с любопитство. А и не знаех още какво е да си стар.
- Казах на Жулиен за това - рече той. - Казах му, че то е при нас в стаята, че не сме сами, че то ни… гледа. Но той само се засмя, както винаги. Каза ми да не бъда толкова стеснителен. Но аз мога да се закълна, че то беше там! Идваше, когато ние с Жулиен, нали разбирате, когато бяхме заедно.
- А видяхте ли го?
- Само веднъж, накрая - отвърна той. Добави още нещо, но не можах да го разбера. Когато настоях, само поклати глава и стисна силно устни, както му беше навик. После прошепна: - Сигурно съм си го въобразил. Но мога да се закълна, че в последните дни на Жулиен, когато той вече беше много болен, онова нещо беше там, определено беше там. Беше в стаята на Жулиен, в леглото му.
Той вдигна очи, за да види реакцията ми. Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу и се намръщи, очите му светеха под гъстите вежди.
- Ужасно, ужасно нещо - прошепна той, клатейки глава и потрепери.
- Видяхте ли го?
Той извърна поглед. Зададох му още няколко въпроса, но знаех, че е безполезно. Споменах нещо за това, че останалите са знаели за съществото, но са се престрували, че не знаят.
Той ме погледна и рече:
- Не искаха да зная, че те знаят. Всички знаеха. Казах на Жулиен: «Има още някой в къщата и ти го знаеш, ти знаеш какво представлява и какво иска, но не искаш да признаеш, че знаеш». А той отвръщаше: «Стига, Ричард» и впрягаше… цялата си убедителност, ако мога така да се изразя, за да забравя за случая. А през онази последна седмица, онази ужасна последна седмица, то пак беше там, в леглото му. Знаех го. Събудих се на стола и го видях. Наистина го видях. Беше призрак на мъж и правеше любов с Жулиен. О, Господи, каква гледка само. Защото, нали разбирате, аз знаех, че това същество не е реално. Изобщо не е реално. Не можеше да бъде реално. И все пак го виждах.
Той се извърна, устата му затрепери още по-силно. Опита се да извади кърпичката от джоба си, но беше твърде непохватен. Не знаех дали трябва да му помогна.
Зададох му още въпроси, възможно най-внимателно. Той или не ме чу, или пък не пожела да отговори. Някак се свлече на стола, сякаш щеше да умре от старост всеки момент.
После поклати глава и каза, че не може да говори повече. Изглеждаше напълно изтощен. Каза, че вече не остава цял ден в магазина и скоро ще се качи горе. Благодарих му много за снимките и той каза, че се радва, дето съм дошъл, чакал ме, за да ми ги даде.
Повече не видях Ричард Леуелин. Той умря пет месеца след този разговор, в началото на 1960 година. Погребаха го в гробището «Лафайет», недалече от Жулиен.
Има и други истории за Жулиен, които можем да включим тук. Вероятно още много могат да бъдат открити.
Но това е достатъчно за нашия разказ, затова няма да добавям нищо повече засега, освен това че знаем, че Жулиен е имал още един любовник - мъж, към когото е бил много силно привързан, и той вече бе описан тук като съдия Даниъл Макинтайър, който по-късно се жени за Мери Бет Мейфеър.