Стюарт искрено вярвал, че е момиче, и плачел жаловито, когато се видел в огледалото. Майка му не можела да издържа това и излизала от стаята. След седмица на истерично и меланхолично поведение, Стюарт-Антоанет бил принуден да спре да моли за рокли и да приеме факта, че сега е в тяло на момче. Както и да повярва, че е Стюарт Таунсенд, и да върши онова, което се очаква от него.
Връщането в училище обаче било немислимо. Стюарт-Антоанет, когото близките започнали да наричат Тони за краткост, прекарвал дните си пред пианото и в писане на мемоари в един огромен дневник, защото той, или тя, се опитвал да разреши мистериозната си същност.
Доктор Таунсенд прочел тези записки и установил, че френският, на който са написани, е далече извън възможностите на неговия десетгодишен син. Освен това осъзнал и че спомените на детето от Париж са спомени за Париж от четирийсетте години на деветнайсети век, както личало от всички споменавания на опери, пиеси и превозни средства.
От тези мемоари станало ясно, че Антоанет Фийлдинг е дъщеря на французин и англичанка. Баща и? не се омъжил за майка и?, Луиза Фийлдинг, и Антоанет трябвало да живее странен и усамотен живот в Париж като разглезена дъщеря на елитна проститутка, която се опитвала да опази детето си от мръсотията на улицата. Голямата и? дарба и утеха била музиката.
Силно впечатлен от това, доктор Таунсенд уверил жена си, че ще стигнат до дъното на мистерията и започнал разследване чрез писма, за да открие дали в Париж наистина е живяла личност на име Антоанет Фийлдинг.
Това му отнело около пет години.
През цялото това време Антоанет останала в тялото на Стюарт, постоянно свирела на пиано и ако направела опит да излезе на улицата, непременно се губела или пък била тормозена от местните хулигани. Накрая изобщо спряла да излиза от къщи и станала нещо като истеричен инвалид, като настоявала да оставят храната пред вратата и? и слизала да свири на пиано само през нощта.
Накрая чрез един частен детектив в Париж доктор Таунсенд разбрал, че някоя си Луиза Фийлдинг е била убита в Париж през 1862 година. Наистина била проститутка, но никъде не се споменавало да е имала дете. Доктор Таунсенд стигнал до задънена улица. По това време вече бил доста изморен от усилията си да разкрие мистерията и се опитал да свикне със ситуацията както може.
Неговият хубав син Стюарт си бил отишъл завинаги, на негово място се появило някакво съсипано истерично същество - белолико момче с горящи очи и странен безполов глас, което живеело на закепенчени прозорци. Лекарят и жена му започнали да свикват с нощните концерти. Само от време на време бащата се качвал да поговори с бледото «женско» създание, което живеело на тавана. И всеки път забелязвал все повече признаци на умствена деградация. Това същество вече не помнело своето «минало». Въпреки това те разговаряли по малко на френски или английски и после младото създание се връщало към книгите си, сякаш е забравило за съществуването на баща си.
Интересно е да се отбележи, че никой никога не е обсъждал вероятността Стюарт да е «обладан». Докторът бил атеист, а децата му били кръстени в методистката църква. Семейството не знаело нищо за католицизма, за католическата практика на екзорсизъм, или пък за католическото вярване в обладаване от демони. Доколкото знаем, местният пастор, когото те не харесвали, никога не е бил търсен за съвет по случая.
Тази ситуация продължила, докато Стюарт станал на двайсет години. Една нощ той паднал по стълбите и получил сериозно мозъчно сътресение. Баща му вече бил полузаспал и чакал неизменната нощна музика да се разнесе от салона. Слязъл долу, видял сина си в безсъзнание във фоайето и веднага го откарал в болницата. Там Стюарт лежал в кома цели две седмици.
Когато се събудил, отново бил Стюарт. Нямал никакъв спомен да е бил някой друг. Всъщност вярвал, че е на десет години и когато чул от гърлото му да излиза мъжки глас, бил ужасен. А когато пък видял едрото си и вече зряло тяло, онемял от шок.
Втрещен, той седнал в леглото и заслушал историите за случилото се с него през последните десет години. Разбира се, не знаел добре френски, този език изобщо не му вървял в училище. Освен това и не можел да свири на пиано. Всички знаели, че няма никакви музикални дарби. Не можел да произведе и един верен тон.
През следващите няколко седмици по време на хранене той непрестанно се взирал в «огромните» си братя и сестри и във вече посивелия си баща. Майка му не можела да го погледне, без да избухне в плач. През 1905 г., когато той бил десетгодишният Стюарт, още нямало толкова телефони и автомобили, затова сега се стряскал непрестанно от тях. Електричеството го изпълвало с боязън. Но истински извор на ужас за него било вече съвсем възмъжалото му тяло. А също и все по-задълбочаващото се осъзнаване, че детството и юношеството му са си отишли, без да оставят и следа.