Тези хора, тези Мейфеър, вече не знаят кои са всъщност. Твърдя, че младата жена беше невинна. Убеден съм в това. Но ние знаем. Ние знаем. И Лашър знае. А кой е Лашър? Кой е призракът, който реши да ми покаже болката си; който избра да ми покаже дори сълзите си?»
Артър пуснал това писмо от Сейнт Луис, Мисури. Едно написано под индиго копие било изпратено два дни по-късно от Ню Йорк с кратък послепис, в който Артър съобщавал, че е резервирал каюта в кораб за Англия и ще отпътува в края на седмицата.
След два дни в морето Артър позвънил на корабния лекар и се оплакал от болки в гърдите. Помолил за лекарство за стомашно разстройство. След половин час лекарят го открил мъртъв, очевидно от инфаркт. Било шест и половина вечерта на седми септември хиляда деветстотин двайсет и девета година.
Артър написал още едно кратко писмо на кораба в деня преди смъртта си. То било открито в джоба му, когато го намерили.
В него той казва, че не се чувства добре и страда от ужасни пристъпи на морска болест, каквито не бил изпитвал от години. Дори на няколко пъти започвал да се опасява, че е сериозно болен и няма да види вече метрополията.
«Има толкова неща за Мейфеър, които искам да обсъдя с вас. Толкова много идеи ми минават през главата. Ами ако отведем този дух? Ако го поканим да дойде при нас?
Но каквото и да правите, не изпращайте друг в Ню Орлиънс - не сега, не и докато онази жена, Карлота Мейфеър, е жива.»
Двадесет и едно
Той я целуна, докато галеше гърдите и?. Удоволствието беше толкова голямо. Парализиращо. Тя се опита да повдигне глава, но не можа да помръдне. Несекващият рев на самолетните двигатели я унасяше. Да, това беше сън. И все пак изглеждаше толкова реален. Тя отново потъна в него. Само след четирийсет и пет минути щяха да кацнат на международното летище на Ню Орлиънс. Трябваше да се опита да се събуди. Но тогава той я целуна отново, езикът му нежно се плъзна в устата и?, а пръстите му докосваха зърната и?, щипеха ги, сякаш беше гола под малкото вълнено одеяло. О, той знаеше как да го направи, щипеше ги бавно, но силно. Тя се извърна към прозореца, въздъхна и опря колене в стената на кабината. Никой не я забеляза. Първа класа беше почти празна. Почти пристигаха.
Той отново ощипа зърната и?, само че малко по-силно, о, беше толкова прекрасно. Не можеш да си твърде груб, наистина. Притисни по-силно устни към моите. Изпълни ме с езика си. Тя отвори уста срещу неговата, а пръстите му докоснаха косата и? и изпратиха ново, неочаквано усещане през нея, като леко изтръпване. Беше истинско чудо - усещанията и? някак се смесваха, като меки и все пак ярки цветове, тръпки пълзяха по голия и? гръб и по ръцете и?, а плътта между краката и? гореше и пулсираше. Ела в мен! Искам да ме изпълниш, да, с език, ела в мен целия, хайде! Той беше огромен и все пак гладък, окъпан от нейните сокове.
Тя свърши тихо, трепереше под одеялото, косата и? бе паднала на лицето. Смътно осъзнаваше, че не е гола, че наоколо няма никой, който да я докосва, никой не би могъл да и? достави такова удоволствие. И все пак то продължаваше, сърцето и? щеше да замре, кръвта и? пулсираше в лицето, по хълбоците и прасците и? се разливаха вълни.
Ще умреш, ако това не престане, Роуан. Ръката му докосна бузата и?. Той целуна клепачите и?. Обичам те…
Тя внезапно отвори очи. В първия миг не можа да види нищо. После различи кабината. Малката завеска беше дръпната и всичко наоколо изглеждаше сияйно сиво и потънало в шума на двигателите. Вълните още минаваха през нея. Тя се облегна в голямото меко самолетно кресло и им се отдаде. Бяха като красиво модулирани електрошокове, погледът и? се зарея в тавана, докато се опитваше да задържи очите си отворени, да се събуди.
Господи, как ли изглеждаше след такава оргия? Лицето и? сигурно беше зачервено.
Седна много бавно и прибра назад косата си. Опита се да извика отново съня, но не заради усещанията, а заради информация, опитваше се да стигне до ядрото му, да разбере с кого бе правила любов. Не беше Майкъл. Не. И точно това бе най-лошото.
«Господи, помисли си. Изневерих му, и то с никого. Колко странно.» Притисна бузите си с ръце. Горяха. Все още усещаше прекрасните омаломощаващи тръпки.
- Кога ще пристигнем в Ню Орлиънс? - попита тя минаващата стюардеса.
- След трийсет минути. Закопчахте ли колана си?
Тя се облегна назад и закопча колана. После се отпусна, прекрасно изтръпнала. Но как бе възможно един сън да стори това? Как можеше един сън да стигне толкова далече?
Когато беше на тринайсет, често сънуваше такива неща, преди да разбере, че са нещо естествено. Но винаги се събуждаше преди края. Винаги. Този път сънят просто бе поел свой собствен курс. И странното бе, че тя се чувстваше така, сякаш любовникът от съня и? я беше изнасилил. Това вече беше истински абсурд. Но чувството беше неприятно и много силно.