Някои бяха хищници, други по природа бяха лесна плячка, но между тях цареше странно спокойствие. Това по-скоро приличаше на сцена от анимационен филм на Уолт Дисни — хищници и тревопасни животни, примамени от сладката музика на китара или от хармониката на някой чернокож чародей, който след като всички се съберат и го наобиколят, започва увлекателно да разказва за магии и чудни приключения. Но нямаше мил, сладкодумен негър там, където отиваха, а музиката, която ги събираше, беше зла, студена, без никаква мелодия.
2.
Докато Сам се потеше, влачейки Хари нагоре по стълбата към тавана, Теса и Криси скриха инвалидния стол в гаража. Това беше солиден моторизиран модел, а не лек и сгъваем и нямаше да мине през капака на тавана. Теса и Криси го оставиха зад голямата гаражна врата, за да изглежда, сякаш Хари е стигнал дотук с него, а после се е качил в колата на някой приятел и е заминал.
— Дали ще се хванат? — запита с безпокойство Криси.
— Да се надяваме, че да — отвърна Теса.
— Може да си помислят, че Хари е избягал вчера, преди да вдигнат блокадата.
И двете не се заблуждаваха, че трикът им ще успее. Все пак трябваше да опитат.
Те се върнаха с асансьора до третия етаж, където Сам сгъваше стълбата и слагаше капака на мястото му. Мууз го наблюдаваше с любопитство.
— Пет и четиридесет и две — забеляза Теса, гледайки часовника си.
Сам закачи обратно пръта, с който беше повдигнал капака:
— Помогнете ми да прикрием с дрехите отвора.
Ризи и панталони, както бяха на закачалките, бяха нахвърляни по леглото. Започнаха бързо да си подават дрехите като при обучение по гражданска отбрана и скоро възстановиха предишния вид на килера.
Теса забеляза по дебелия бинт на дясната китка на Сам капки прясна кръв. Раните му се бяха отворили от усилието. Макар и да не бяха опасни, изглежда, го боляха много повече, а всяко нещо, което го изтощаваше и отслабваше, намаляваше шансовете им.
Затваряйки вратата, Сам каза:
— Господи, не искам да го оставя така!
— Пет и четиридесет и шест — му напомни Теса.
Докато тя навличаше коженото си яке и Криси нахлузваше голям за нея дъждобран, Сам зареди отново револвера си, като взе патрони от Хари.
След като прибра оръжието в кобура, отиде до телескопа и огледа улиците на запад и на юг в посока към Централното училище.
— Все още има много народ — обясни той. — Продължава да вали, а и мъглата се сгъстява.
Здрачи се рано заради бушуващата буря. Мрачни облаци притискаха земята и нощта се спусна над мокрия и сгушен град.
— Пет и петдесет — отчете времето Теса.
Криси се обади:
— Ако господин Талбот е в началото на списъка им, всеки момент ще дойдат.
Сам се отдръпна от телескопа.
— Добре, да вървим.
Теса и Криси тръгнаха след него, излязоха от спалнята и слязоха по стълбите на първия етаж.
Мууз си тръгна с асансьора.
3.
Тази вечер Шедак се чувстваше като дете.
Обикаляше Муунлайт Къв от морето до възвишенията, от Холиуел Лейн на север до Педък Лейн на юг и си мислеше, че никога не е бил в по-добро настроение. Промени посоката на обиколките си, за да бъде сигурен, че ще успее да огледа всяка пресечка и всяка улица в града. Видът на къщите и на хората, тръгнали пеша в тази буря, го вдъхновяваше с мисълта за могъщество — скоро всички те щяха да бъдат негова собственост.
Беше изпълнен с вълнение и трепетно очакване, каквото изпитваше само на Коледа, когато беше момче. Муунлайт Къв беше една голяма играчка и след няколко часа, когато удари полунощ, когато тази тъмна нощ премине в очаквания празник, щеше да се забавлява толкова много с великолепната си играчка. Щеше да се вълнува от игри, които отдавна искаше да играе, но от които се въздържаше. Оттук нататък нямаше да има нито рефери, нито власти да го наказват.
Затова като дете, промъкнало се в дрешника да измъкне дребни монети от джоба на баща си, така изцяло се беше унесъл в мечти за бъдещите си придобивки, че сякаш забрави за опасностите. С всяка минута заплахата от регресиралите избледняваше в съзнанието му. Не забрави напълно само за Ломан Уоткинс, но сякаш не помнеше защо беше прекарал цял ден в гаража на Паркинс.
След повече от тридесетгодишно упражняване на самоконтрол, потискане на желанията, изцеждане на умствените и физическите запаси, започнало от деня, когато уби родителите си и Ранингдиър, мечтата му се сбъдваше. Не можеше да има съмнение. Да се съмнява в своята свещена мисия и да се тревожи за крайния й изход, означаваше да охули Великите духове, които го бяха благословили. Сега вече не можеше да си представи връщане назад. Изключваше от мозъка си всяка прокрадваща се мисъл за неуспех.