Какво ли изпитваха странните господари на този град? Как те променяха хората?
Страхуваха се, че може да не успеят да се измъкнат и да станат жертва на безумните чудовища. Затова искаха, докато още можеха, да си вземат сбогом.
Най-накрая Сам ги поведе към верандата.
Криси внимателно затвори вратата зад тях. Мууз не се опита да излезе. Беше прекалено добро и благородно куче, за да постъпи така, но все пак провря муцуна през тесния процеп, когато момиченцето затваряше вратата, подуши я и се опита да й близне ръката. Криси се уплаши, че може да му защипе носа. В последния момент Мууз се дръпна и тя затръшна вратата.
Сам ги поведе по стълбите през двора към съседната къща. Прозорците й бяха тъмни и Криси с ужас си помисли, че вътре може да дебнат ужасни чудовища.
Сега дъждът й се стори по-студен от миналата нощ. Небето на запад се озаряваше от бледосива светлина. Ледените полегати струи сякаш изтръгваха от облаците последните лъчи и ги отвеждаха в тъмната, мрачна земя. Следваше ги мокра, непрогледна тъмнина. Още преди да достигнат оградата, отделяща имота на Хари от съседния, Криси вече благодареше за мушамата с качулка.
Оградата беше дървена, лесна за изкатерване. Те тръгнаха след Сам през двора на съседа към друга ограда. Криси и Теса я прескочиха и се намериха в имота на Колтрейнови.
Тук прозорците също бяха тъмни, което означаваше, че никой не беше открил останките на собствениците след посещението на Сам.
Докато пресичаше двора към следващата ограда, Криси беше обзета от страх, че Колтрейнови някак си са успели да се съживят, след като Сам беше изстрелял всичките си патрони в тях, изправени пред някой прозорец в кухнята, може би ги наблюдават. Дори си представи, че точно сега отварят задната врата. Очакваше два робота, дрънчащи с металните си ръце, да изскочат пред тях като бродещите мъртъвци в старите филми за зомбита. Очакваше да види миниатюрните антени на радарните им чинии, въртящи се около главите им, и да чуе съскането на пара през порите на телата им.
Изглежда, тези страшни мисли я изплашиха, защото Теса за малко да се препъне в нея и леко я побутна, за да я подкани да върви. Криси се приведе и забърза към дъното на двора.
Сам й помогна да прехвърли една островърха ограда от ковано желязо. Ако трябваше сама да я прескочи, сто на сто би се набучила на остриетата. Щеше да стане на кайма.
В следващата къща имаше някой и Сам се скри зад някакви храсти, за да разучи обстановката, преди да продължи. Криси и Теса се приближиха към него.
Докато прехвърляха последната ограда, Криси удари охлузената си ръка и макар да беше превързана, я заболя. Стисна зъби и не се оплака.
През клоните на нещо като черничев храст Криси надникна в къщата. През прозорците на кухнята видя четирима души. Те приготвяха вечерята. Една двойка на средна възраст, сивокос мъж и момиче в пубертета.
Питаше се дали все още не бяха променени. Подозираше, че не, но нямаше как да провери. Тъй като роботите и „чудовищата“ понякога добре прикриваха нечовешката си същност под маската на обикновени хора човек не можеше да се довери на никого… дори и на родителите, дори и на най-добрия си приятел. Беше както при нашествие на извънземни.
— Няма да могат да ни забележат — каза Сам. — Хайде.
Криси излезе от черничевия храст и го последва през откритата поляна към следващия двор, благодарейки на Бога за тъмнината, която ставаше с всяка минута все по-гъста.
Най-накрая стигнаха до поляна, която се простираше около последната къща в квартала.
Когато изминаха две трети от пътя през поляната, една кола зави иззад ъгъла някъде нагоре по възвишението и тръгна надолу. По примера на Сам Криси се просна по корем върху мократа земя, защото наблизо нямаше храст, зад който да се скрие. Ако сега се опитаха да тичат, шофьорът на приближаващата кола можеше да ги забележи.
По улицата нямаше лампи, което беше предимство за тях. И последната пепелява светлина беше изчезнала на запад и това беше още един плюс за тях.
Колата наближи бавно или заради лошото време, или защото хората в нея патрулираха. Светлините на фаровете се разтвориха в мъглата. В нощта предметите от двете страни на колата изплуваха като неясни силуети, странно разкривени от бавно движещите се, извиращи от земята осветени пластове мъгла.