Добре, сигурно щеше да продължи напред, дори да загубеше Криси и Теса, но нямаше да го позволи. За нищо на света!
Държеше ръката на Криси и внимателно пристъпваше по каменното корито. Водата беше достатъчно дълбока, за да му създаде известно чувство на безтегловност, което затрудняваше движенията му.
След по-малко от минута достигнаха железни скоби, служещи като стъпала. Хванаха се за най-долната и за няколко секунди си отдъхнаха.
Дъждът изведнъж спря. Само беше готов да тръгнат. Като внимаваше да не стъпва върху ръцете на Теса и Криси, изкачи няколко стъпала и се огледа.
Нищо не помръдваше, само мъглата се стелеше над улицата.
От тази част на канала се виждаше Централното училище на Муунлайт Къв. Игрището беше само на няколко метра и зад него, едва забележимо в тъмнината и мъглата, беше самото училище, осветено от няколко сигнални лампи.
Дворът беше ограден от висока ограда, но Сам не се изплаши. Всички огради имаха врати.
7.
Хари очакваше най-лошото и все пак имаше надежда за спасение.
Беше облегнал гръб на стената, свит в отдалечения ъгъл. Нямаше къде да се скрие.
Все пак ако някой си направеше труда да се качи и да огледа, едва ли би видял Хари.
Това, разбира се, беше абсурдно. Всеки, който би си направил труда да огледа тавана, би го сторил внимателно, изследвайки всеки ъгъл. Но независимо че този лъч от надежда беше абсурден, Хари се вкопчи в него — умееше да подхранва надеждите си като от най-тънкото им влакънце изплиташе дебело въже.
Не се чувстваше неудобно. С помощта на Сам се беше облякъл топло.
Странно беше как много хора си мислеха, че парализирания човек е напълно безчувствен. В някои случаи имаха право — нервите му бяха притъпени, цялата му чувствителност беше изгубена. Но гръбначните травми не са равнозначни.
Макар че беше с парализирани ръка и крак и другият му крак беше почти безполезен, Хари все пак усещаше топлина и студ.
Но не всички чувства бяха физическо усещане. Макар да знаеше, че малко хора биха му повярвали, неговият недъг всъщност обогати душевния му живот. По принуда беше изолиран от хората и се беше научил да компенсира липсата на общуване. Помогнаха му книгите, които отвориха света пред него. Също и телескопът. Но най-вече огромното желание да води пълноценен живот поддържаше ума и сърцето му.
Ако сега изживяваше последните си часове, щеше да духне свещта на своя живот без горчивина. Естествено съжаляваше за пропуснатото, но най-вече се гордееше с това, което беше запазил. Като си правеше последна равносметка, реши, че беше живял уравновесено, полезно, с доброта и всеотдайност.
Беше взел две оръжия — пистолет калибър 45 и пистолет калибър 38. Ако го откриеха на тавана, щеше да стреля, докато ги изпразни. Последният патрон щеше да запази за себе си.
Не беше взел допълнителни амуниции. При такава престрелка сакат човек не би могъл да презареди достатъчно бързо, за да се спаси.
Дъждът тихо барабанеше по покрива. Хари се питаше дали това е поредният промеждутък или бурята най-накрая заглъхваше.
Колко хубаво щеше да бъде да види слънцето отново!
За Мууз се тревожеше повече, отколкото за себе си. Горкото обречено куче беше долу само. Когато „вампирите“ или създателите им пристигнеха най-после, той се надяваше, че няма да навредят на стария Мууз. Ако го откриеха и го принудеха да се самоубие, надяваше се кучето да си намери добър стопанин.
8.
Докато Ломан обикаляше Муунлайт Къв, градчето му изглеждаше и мъртво, и кипящо от живот.
Ако търсеше обичайните признаци на оживление, селището изглеждаше някак призрачно. Баровете, магазините и ресторантите бяха затворени. Дори обикновено претъпканият ресторант на Перес беше със спуснати ролетки. Единствените пешеходци в бурята бяха пешите патрули или екипите по Промяната.
Все пак градът като че водеше скрит живот. На няколко пъти видя странните гъвкави фигури да се мяркат в нощта и мъглата, все още предпазливи, но далеч по-смели от преди. Когато спираше да огледа тези мародери, някои от тях също се спираха в дълбоките сенки и се блещеха с кехлибарено-жълтите или с червените си очи, сякаш пресмятаха възможностите си да нападнат полицейската кола и да го измъкнат от нея, преди да успее да потегли. Като ги гледаше, изпълваше го желание да изостави автомобила, да свали дрехите си, да изостави скования си човешки вид и да се пренесе в по-простия свят на дивото, на лова, плячката и гонитбата. Но всеки път бързо се извръщаше и отминаваше, преди да се е поддал на подобни импулси. Тук-там подминаваше къщи, в които горяха зловещи светлини, и пред прозорците на които преминаваха такива гротескни сенки, че от вида им пулсът му се ускоряваше. Не спря да оглежда тези места и съществата, обитаващи къщите, защото се досети, че може би приличаха на „нещото“, в което се беше претворил Дени, и в много отношения бяха по-опасни от сновящите регресирали хищници.