17.
Хари дочу четири приглушени удара и му се стори, че чува чупенето на стъкло.
Мууз лаеше бясно като свирепо бойно куче, не като благонравен лабрадор. Може би бе твърдо решен да защитава своя дом и господаря си.
„Недей, момче — мислеше си Хари. — Не бъди герой. Свий се в някой ъгъл и ги остави да минат, лизни ръцете им, ако те погалят, но недей…“
Кучето изквича и настъпи тишина.
„Не!“ — помисли сакатият и го обзе тъга. Беше изгубил не само кучето си, но и най-добрия си приятел.
В къщата настъпи тишина. Сега те претърсваха приземния етаж.
Мъката на Хари намаля с нарастването на гнева му. Бяха убили безобидния Мууз! Почувства как гневът зачервява лицето му. Искаше да ги избие всичките.
Взе пистолета със здравата си ръка и го постави на скута си. Известно време нямаше да го намерят, но с оръжието до себе си беше по-сигурен.
В армията беше печелил състезания по стрелба с пушка и пистолет, но това беше отдавна. Не беше стрелял близо двадесет години, откакто се беше завърнал от красивата далечна азиатска страна, където една сутрин под прекрасното й синьо небе беше осакатен за цял живот. Поддържаше пистолетите калибър 38 и 45 чисти и смазани по навик. Наученото в армията оставаше за цял живот. Сега беше доволен, че го е правил.
Нещо издрънча.
Забръмча мотор.
Асансьорът!
18.
Точно когато настигна Криси, Сам чу сирена. Не бе до тях, но беше близо. Не можеше да каже дали патрулната кола се задава откъм гърба на училището, накъдето бяха тръгнали, или по улицата.
Очевидно и Криси не можа да определи. Спря да тича и попита:
— Накъде, Сам, накъде?
Зад тях Теса извика:
— Сам, вратата!
Отначало не разбра какво иска да му каже, след това видя да се отваря врата в дъното на коридора. Влезе някакъв човек. Сирената се чуваше все по-близо. Мъжът, който беше влязъл, сигурно беше първият от преследвачите. Беше висок над метър и осемдесет, но отдалеч изглеждаше като сянка.
Сам стреля, без да го е грижа точно какъв е този човек — всички тук бяха врагове. Но не улучи заради наранената си китка, която адски го болеше.
Когато трясъкът от пистолета на Сам заглъхна, непознатият откри огън с ловна пушка. За щастие не беше добър стрелец. Първият куршум се заби в тавана, като изби една от лампите. Той опита да компенсира ритането на пушката, като насочи дулото надолу, но този път уцели пода.
Сам не остана пасивен наблюдател. Сграбчи Криси и я бутна в една тъмна стая, когато вторият изстрел изби керамични плочки от пода. Теса ги следваше. Блъсна вратата зад себе си и я затисна с гръб, сякаш мислеше, че е неуязвима и куршумите щяха да отскочат от гърба й.
Сам й подаде фенерчето.
— С тази китка ще имам нужда от двете си ръце, за да стрелям.
Теса освети помещението. Намираха се в музикалната зала. Отдясно на вратата имаше столове с нотни триножници пред тях, отляво — открита площ, подиум за диригента на състава и метално бюро. И две отворени врати, водещи към съседните стаи.
Криси не изчака подкана, за да последва Теса към най-близката от тези врати, а Сам ги прикриваше, движейки се зад тях.
Сирената навън беше замлъкнала. Враговете бяха пристигнали.
19.
Вече бяха претърсили първите два етажа. Сега се намираха в спалнята на третия етаж.
Хари ги чуваше, че си говорят. Гласовете им достигаха глухо до него. Не можеше да различи думите.
Вече желаеше да са горе при него. Жадуваше за възможността да изпрати неколцина на оня свят. Заради Мууз. След двадесет дълги години в позицията на жертва му беше дошло до гуша. Искаше да разберат, че Хари Талбот все още беше мъж, с когото трябваше да се съобразяват. Нямаше лесно да им се даде.
20.
През завихрящата се мъгла Ломан видя само една патрулна кола, паркирана до буса на Шедак. Закова спирачки до нея, точно когато Пол Амбърлей слезе. Амбърлей беше висок, мускулест и много интелигентен, един от най-добрите младши служители на Ломан. Но сега му заприлича повече на гимназист, може би защото бе изплашен до смърт.
Когато Ломан излезе от колата, Амбърлей се спусна към него и възкликна:
— Къде са останалите?
От всеки район на града десетки подивели гласове надаваха зловещ вой.
Ломан изтича към патрулната кола и отвори багажника. В екипировката си имаше една двадесет калиброва пушка, така наречената „пушка за размирици“. Такива пушки имаха и останалите полицаи. „Ню Уейв“, която щедро беше екипирала полицейската власт, не се скъпеше на подобни „подаръци“. Извади оръжието от багажника. Амбърлей се приближи и прошепна: