— Значи твърдиш, че всички са регресирали, всеки един от нашите колеги?
— Ослушай се — каза Ломан.
— Все пак това е лудост! Искаш да кажеш, че чудовищата връхлитат сега върху нас?
Ломан взе една кутия с патрони и скъса капака.
— Не ти ли се ще и на теб?
— Не! — изплашено каза Амбърлей.
— Обаче на мене ми се прииска — каза Ломан и зареди пушката с пет патрона. — О, Пол, така ми се щеше. Исках да разкъсам дрехите си, да се променям, да бягам, да плячкосвам, убивам, да бягам с тях. — После стреля от упор в полицая, като му откъсна главата.
Не можеше да му се довери, не можеше да му обърне гръб, не и при този силен зов на дивото.
Докато пъхаше патрони по джобовете си, чу изстрел откъм училището.
Не знаеше дали това беше оръжието на Букър или на Шедак. Съпротивляваше се на напиращия гняв, на изкушението да изостави човешкия си облик и влезе в гимназията, за да разбере какво става.
21.
Томи Шедак чу изстрел от друго оръжие, но не му обърна внимание. Повече го интересуваха Букър, жената и онова момиче, които видя в коридора; онази кучка бе сигурно Локланд, а момичето Криси Фостър, макар да не се досещаше как са се събрали.
Подражавайки на войниците в хубавите филми, ритна вратата и влезе в стаята, изпразни един пълнител и тогава прекрачи прага. Потърси ключа за електричеството, намери го и видя, че се намира в празната музикална зала.
Очевидно бяха излезли през една от другите две врати и когато разбра какво се е случило, се ядоса. За пръв път в живота си беше използвал оръжие във Финикс, когато уби индианеца, но тогава стреля от близо и не пропусна. Мислеше си, че все още е добър стрелец. Във филмите, които бе гледал, всичко ставаше лесно — прицелваш се и натискаш спусъка. Но когато уби, видя, че не беше толкова безобидно и се разгневи.
Сега разбра къде му беше грешката и реши като стреля, да разкрачи крака и да стъпи здраво, така че куршумите му повече да не попадат в тавана или в пода. Ще ги надупчи здраво като му паднат и ще си изпатят, че го принуждават да се занимава с тях, вместо покорно да се проснат и да умрат.
22.
От музикалната зала се излизаше в коридор. В края на този тесен коридор Теса бутна друга врата и фенерчето изцеди достатъчно светлина, за да се види, че сега се намираха в друга зала, голяма почти колкото стаята за оркестъра.
Когато Криси и Сам влязоха след нея, в далечината изгърмя пушка. После се разнесе втори изстрел от същата посока.
И тук имаше две врати, но първата водеше към стаята на диригента.
Върнаха се бързо към другата врата, зад която имаше коридор и надпис „СТЪЛБИ“, осветен в червено. Не пишеше „ИЗХОД“, а „СТЪЛБИ“, което означаваше, че водят към вътрешно помещение без изход.
— Заведи я горе — извика Сам.
— Но…
— Горе! Сигурно вече влизат през всеки възможен вход на партера.
— А ти какво ще…
— Ще устроя малка засада.
Една врата се блъсна и в музикалната зала проехтя изстрел.
— Вървете! — прошепна Сам.
23.
Хари чу, че отварят дрешника със скритата стълба.
На тавана беше студено, но той беше вир вода, сякаш се намираше в сауна. Сигурно вторият пуловер му идваше много.
"Махайте се — мислеше той, — махайте се. — Но след това си каза: „Не, елате за подаръка!“
24.
Сам се отпусна на едно коляно и зае по-стабилна позиция, за да компенсира по-слабата си дясна ръка.
Съзираше силуета на нападателя, очертан от светлините в коридора зад него, но не виждаше лицето му. Обаче нещо в този силует му се стори познато.
Стрелецът, който не видя Сам, изръси куп сачми. Дръпна спусъка. Празният пистолет изщрака силно в тишината на стаята. Край на амунициите.
Това променяше плана на Сам. Скочи на крака и се втурна обратно в музикалната стая, без да чака човекът да си светне и да презареди, защото сега беше моментът да го атакува. Изстреля в движение и последните четири патрона, като си пожелаваше всеки да попадне в целта. При втория или третия изстрел онзи на прага изпищя и побягна.