— Шедак е мъртъв, така че „Сън“ сега ще изпълни извънредната си програма. След половин минута всички ние ще приемем покоя. Най-после покой!
В първия момент Сам помисли, че бяха на път да загинат, че онова в ръката му беше бомба или нещо подобно. Бавно отстъпи към вратата и разбра, че същата мисъл е хрумнала и на Теса. Беше прегърнала Криси и бе отворила вратата.
Изведнъж лицето на полицая се изкриви. През стиснатите си зъби изрече:
— Господи!
Не беше възклицание, а молитва. След миг се просна на земята. Беше мъртъв.
34.
Когато излязоха през задната врата, първото, което направи впечатление на Сам, беше тишината. Воплите на „променящите се“ вече не ехтяха в обвития от мъглата град.
На таблото на буса имаше ключове.
— Ти карай — обърна се той към Теса.
Китката му се беше подула още повече. Болката изпълваше цялото му тяло.
Намести се на седалката до шофьора.
Криси се сви в скута му и той я прегърна. Беше необичайно притихнала, преуморена, на границата на припадъка, но Сам знаеше, че не само умората я прави такава.
Теса включи двигателя. Нямаше нужда да й казват накъде да кара.
По пътя към къщата на Хари видяха, че улиците бяха препълнени с телата не на обикновени мъртъвци, а на някакви същества от рисунките на Иеронимус Бош — изкълчени и фантастични форми. Бяха измрели очевидно от същата тайнствена сила, убила полицая в гимназията.
Сам непрекъснато си казваше, че падналите същества са само призраци, че подобни неща не съществуваха, че нито висшата наука, нито магиите можеха да ги създадат. Очакваше да изчезнат в мъглата, но когато тя се отдръпваше, все още бяха там, сгърчени на пътя, по тротоарите, дворовете и ливадите.
Сред тази уродливост не можеше да повярва, че всичките години на изминалия му досега живот бяха прекарани в мрак, без да види красотата на света. Обеща си, че никога повече няма да пропусне да се любува на цветята и да боготвори всичко живо.
— Я ми кажи… — подхвана Теса, когато наближиха къщата на Хари.
— Какво да ти кажа?
— Опиши какво си видял, когато си бил в клинична смърт. Какво видя от другата страна и от какво се изплаши?
Той се изсмя нервно:
— Бях просто идиот!
— Сигурно. Но разкажи, нека аз преценя.
— Е, не бих могъл да ти го разкажа много точно. Онова беше по-скоро някакво прозрение, по-скоро духовно възприятие, отколкото визуално.
— И какво точно разбра?
— Разбрах, че ни извеждат от този свят. Разбрах, че има живот в друго измерение, много животи в много прераждания… умираме и пак се прераждаме. Не съм сигурен, но го почувствах дълбоко, когато стигнах края на онзи тунел и видях светлината, онази искряща светлина.
Тя го погледна:
— А от какво беше толкова ужасен?
— Точно от това.
— Искаш да кажеш — от прераждането.
— Да. Защото за мен животът беше празен, серия от трагедии и болка. Бях загубил способността да ценя красотата му и радостта. Затова не исках като умра, всичко това да започва отново. Бях закоравял, бях станал безчувствен към болките.
— Това означава ли, че четвъртата причина да останеш жив не беше просто страх от смъртта?
— Май не.
— Страхувал си се, че ще живееш отново.
— Да.
— А сега?
Замисли се за секунда. Криси се размърда в скута му. Той я погали По главата и промълви:
— Сега… съм готов пак да живея.
35.
Хари чу шума на асансьора, след това някой затрополи в спалнята на третия етаж. Помисли си, че две чудеса за един ден са твърде много, за да е истина, но после чу гласа на Сам откъм стълбата.
— Тук, Сам! Тук съм!
Миг по-късно агентът се изкатери на тавана.
— Теса? Криси? — попита развълнувано сакатият.
— Долу са. И двете са добре.
— Слава Богу! — Хари пое дълбоко въздух. — Я погледни тези чудовища.
— Не бих искал.
— Изглежда Криси е била права за извънземните нашественици.
— Не, това е нещо по-странно.
— Какво е? — рече Хари, когато Сам коленичи до него и с отвращение отблъсна трансформираното тяло на Уърти.
— Проклет да съм, ако знам. Дори мисля, че въобще не искам да знам.
— Навлизаме във век, който ни позволява да моделираме нашата среда, не е ли така? Науката ни дава тази възможност. Преди само лудите си представяха това.