— Мууз, не! — изкрещя Криси.
Кучето сякаш се спъна от вика. Погледна назад, после към черния път, сякаш го дърпаха с невидима верига. След това отново побягна.
Инстинктивно Криси разбра, че прочетената случка за „излишните“ сега се разиграваше в действителност. Тези животни бягаха към смъртта си, макар да не тичаха към океана. Бягаха към някаква зловеща смърт, която беше част от зловещите неща, случили се в Муунлайт Къв. Ако сега не спреше Мууз, нямаше да го види никога.
Хукна с все сила след него.
Бе измокрена до кости, гореше отвътре, всеки мускул и става я болеше. Беше я страх, но намери сила и воля да следва лабрадора, защото сякаш никой друг не разбра, че той и другите животни бягаха към смъртта си. Дори Теса и Сам, макар да бяха толкова умни не разбраха това. Те само стояха и наблюдаваха. Затова Криси се затича още по-бързо; представяше си че е най-младата олимпийска шампионка по маратон, бягаща по пистата под овациите на публиката. Викаше на Мууз да спре. Всеки път, когато чуваше името си, той спираше, поколебаваше се и после пак се втурваше, но момичето скъсяваше разстоянието. Кучето още един път спря, когато го извика, и тя успя да го сграбчи. То изръмжа и я заръфа, но Криси прошепна „Мууз“, сякаш да го засрами. За пръв път се опитваше да я ухапе и се дърпаше бясно. Вкопчи се в него и той я повлече, следвайки шествието от по-малки животни, което се стопяваше в мъглата.
Когато кучето се успокои достатъчно, тя го поведе обратно към парка.
— Какво има? — попита Сам.
— Всички тичат към смъртта си — рече Криси. — Просто не ми се искаше да оставя и Мууз да загине.
— Към смъртта си? Откъде знаеш?
— Не знам. Но… накъде другаде?
Взираха се след животните, които бяха изчезнали в мрака.
Теса се обади:
— Наистина, накъде другаде?
37.
Мъглата постепенно се вдигаше, но видимостта все още беше малка.
Малко след десет часа Сам чу шума на хеликоптерите и след това видя светлините им. Тъй като мъглата изкривяваше звука, не успя да определи от коя посока идват, но предположи, че пристигат от юг, където нямаше хълмове и възвишения. Пилотите сигурно носеха специални очила за нощно виждане и летяха под триста метра независимо от лошото време.
Тъй като ФБР поддържаше тесни връзки с въоръжените сили, особено с морските пехотинци, Сам знаеше какво следва. Спасителният екип беше с хеликоптер СН-46, придружаван от още два бойни хеликоптера „Кобра“.
Теса се огледаше във всички посоки:
— Не ги виждам. Без светлини ли летят?
— Не. Имат сини светлини, които не се виждат от земята, но много добре осветяват мястото под тях.
При обикновена акция срещу терористи хеликоптерът СН-46, наричан „морски рицар“, би отлетял заедно с „кобрите“ до северния край на града. Три въоръжени отряда от по трима души биха преминали през Муунлайт Къв, оглеждайки мястото.
Но тъй като съобщението на Сам беше изпратено на Бюрото още преди главният компютър „Сън“ да прекъсне връзките със света, спасителният екип подхождаше по-смело към операцията. Хеликоптерите няколко пъти минаха над градчето, слизайки до двадесетина метра над земята.
Най-сетне закръжиха близо до пръстена от светлина в парка.
Не се приземиха веднага. Осветиха с прожекторите си хората в парка, застанали извън светлото петно, и изследваха странните проснати тела по улиците.
Най-накрая хеликоптерът СН-46 сякаш неохотно се приземи. Мъжете, които скочиха от него, носеха автоматично оръжие, но не приличаха на войници, защото бяха облечени в изолационни бели костюми и носеха бутилки с кислород на гърба си. Повече приличаха на астронавти, отколкото на морски пехотинци.
Лейтенант Рос Далгуд отиде при Сам и Теса и се представи. Позна ги, защото имаше снимка на агента.
— Има ли биологична опасност, агент Букър?
— Не мисля.
— Все пак не сте сигурен?
— Да.
— Ние сме предният отряд — рече Далгуд. — Следват ни хора от редовната армия и от ФБР. Вашите скоро ще пристигнат.
Далгуд, Сам и Теса се приближиха до едно от мъртвите чудовища, проснато на тротоара.
— Не повярвах на очите си, когато го видях отгоре — каза лейтенантът.
— Вече трябва да вярвате — каза Теса.
— Но какво е това? — възкликна Далгуд.
— Вампири — поясни Сам.
38.
Теса се безпокоеше за Сам. Тя, Криси и Хари се върнаха в къщата на Хари в един часа сутринта, след като три пъти бяха разпитани от мъжете в предпазните костюми. Макар да бяха преживели страшен кошмар, успяха да поспят няколко часа. Обаче Сам остана навън през цялата нощ. Когато приключваха със закуската, още го нямаше.