Криси взе едно специално издание на национално списание, изпълнено с истории за Муунлайт Къв. Показа им заглавието:
„Извънземни се настаняват на калифорнийския бряг. Хищни човекоядци обсаждат града.“
Те се спогледаха мълчаливо, след това се усмихнаха. За пръв път от няколко дни Криси се разсмя. Не беше истински смях, само хълцукане и в него се долавяше известна ирония, неприсъща за единайсетгодишно дете, ала все пак беше смях. На Сам му стана по-добре, когато го чу.
40.
От сряда сутринта Джоел Ганович от Юнайтед Прес Интернешънъл бродеше из околността на Муунлайт Къв. Спеше в спален чувал направо на земята, използваше храстите вместо тоалетна и плащаше на един безработен дърводелец от Абърдийн Уелс да му носи храна. Никога през цялата си кариера не се беше отдавал на идея така, но сега на всяка цена искаше да разрови тази история. Не знаеше точно по каква причина. Разбира се, това беше най-сензационната история на десетилетието. Обаче защо му трябваше да виси тук и да търси най-незначителната информация? Защо беше така вманиачен? Собственото му поведение беше загадка за него.
Но той не беше единствения маниак.
Макар случката в Муунлайт Къв да се разкриваше на медиите на час по лъжичка, вече цели три дни и да беше подробно обсъждана в четвъртък вечерта на пресконференция, и макар репортерите да бяха интервюирали повече от двеста души, още никой не беше удовлетворен. Ужасът от странната смърт на жертвите и броят им — около три хиляди, много повече от онези в легендарния Джоунстаун, бяха потресли вестниците и телевизията. До петък сутринта тази история предизвикваше все по-голям интерес.
Все пак Джоел усещаше, че причината не беше само в мрачните подробности или статистиката на измрелите, които привличаха вниманието на обществеността.
В петък сутринта в десет часа той седеше до черния път само на десетина метра от барикадата на север от Холиуел Роуд и се наслаждаваше на топлата октомврийска утрин. Започваше да вярва, че тези събития се възприемаха така, защото ставаше въпрос не само за конфликт между човека и машината, а за вечния човешки конфликт между безотговорността и отговорността. За противостоенето на човешкото срещу диващината, за човешките импулсивни желания за вяра и нихилизъм.
Когато стана и тръгна из полето, Джоел все още си мислеше за това, но след пет-шест минути престана да мисли и закрачи по-енергично.
Не беше сам. И другите пред блокираните места като един се обърнаха и закрачиха на изток с внезапна решителност, вървейки направо през ливадите, през горичките.
Джоел беше обзет от чувството, че трябва да отиде на едно особено място, където няма да има никакви грижи, където няма да се безпокои за нищо. Ще бъде напълно сигурен и няма да се налага да мисли за бъдещето. Не знаеше как изглежда това място, но беше сигурен, че ще го познае, когато го види. Забърза напред странно развълнуван, сякаш го притегляше магнит.
Ну-ж-д-а.
Нещото в мазето на хотел „Икар“ беше в хватката на глада. То не беше загинало, когато другите деца на проекта „Муунхок“ бяха поразени, тъй като компютърът в него се беше повредил, още когато си пожела тази странна форма. Не беше получило заповед за смърт от главния компютър „Сън“. Дори да беше получило тази команда, нямаше да реагира, защото нямаше сърце, което да спре.
Нужда.
Нуждата му беше така всеобхватна, че то се гърчеше и пулсираше. Тази нужда беше по-сложна от едно просто желание, по-страшна, от която и да е болка.
Нужда.
По цялата му повърхност бяха зейнали усти. Нещото отправи зов към света около себе си с глас, който беше беззвучен, но проникваше в мозъка на жертвите му.
И те идваха към него.
Нуждите му скоро щях да бъдат задоволени.
Полковник Луис Таркър, командващ полевия щаб в парка в източния край на Оушън Авеню, получи спешно повикване от сержант Сперлмонт, който отговаряше за блокадата на шосето. Сперлмонт докладва, че дванадесет души бяха изчезнали, когато бяха тръгнали безмълвни като зомби, заедно със стотина репортери в същото състояние.
— Нещо не е наред — докладва той на Таркър. — Все още има странно присъствие.
Таркър незабавно се свърза с Орен Уестром, човекът от Бюрото начело на разследването на проекта „Муунхок“, с когото съгласуваше всички операции.