— Чакал, чакал умрял, мушици, личинки — отвърна първото същество.
Криси ужасно се уплаши, че е оставила следа от маратонките си в разлагащия се труп.
— Криси? — извика второто същество, след като влезе в тунела.
Гласът на Тъкър. Очевидно баща й я търсеше из поляната или в другата част на гората.
И двамата нападатели непрестанно се движеха. Криси ги чуваше как драскат. „Дали имат нокти?“. Сякаш и двамата бяха паникьосани. Не, не точно паника, защото никакъв страх не се долавяше в гласовете им. Бяха тревожни, изпълнени с желание, в екстаз. Някакъв механизъм ги управляваше на все по-бързи обороти, докато останеха без контрол.
— Криси, там ли си, Криси? Там ли е, там, там? — попита Тъкър.
Нещото, прилично на майка й, вдигна глава и се взря право в Криси през неосветения тунел.
„Не можете да ме видите! — молеше се Криси мислено. — Невидима съм.“
Блясъкът в очите на съществото беше намалял. Сега срещу себе си тя виждаше само нещо като две лъскави сребърни монети.
Криси притаи дъх.
— Да ям, трябва да ям — каза Тъкър. — Да вървим, да ядем, да ядем.
Това, което някога беше майка й, отвърна:
— Намери момичето, първо момичето, тогава да ядем, да ядем!
Те сякаш бяха диви животни, които от някаква черна магия бяха добили способността да говорят.
— Горя, горя сега, горя — каза Тъкър тревожно, настоятелно.
Криси се тресеше така силно, че се страхуваше да не я чуят.
Тъкър добави:
— Горя, горещо на поляната чувам малки животни, малки. Има следи, следи. Да идем да ядем, сега… сега.
Момичето затаи дъх.
— Нищо тука, нищо — каза нещото, наподобяващо майка й. — Личинки, мушици, вони, вони. Да вървим да ядем, после търсим нея, търсим, търсим!
Двете същества излязоха от тунела и се изпариха.
Криси се осмели да си поеме дъх.
След като изчака минута, за да се увери, че са си отишли, тя се обърна и тръгна слепешком навътре в канала, превита на две. Сигурно измина около двеста метра, преди да открие това, което търсеше — шахта за оттичане, по-малка от главния канал. Тя се хързулна в нея с краката напред. Щеше да прекара нощта тук. Ако те се върнеха в канала, за да се опитат да я надушат в по-чистия въздух зад разложената мърша, тя щеше да бъде извън въздушното течение в голямата тръба.
Беше въодушевена от неуспеха им да проникнат по-дълбоко — това доказваше, че не бяха свръхсетивни, не бяха нито всезнайковци, нито всевиждащи. Те бяха ненормално силни и бързи, странни и страшни, но те също допускаха грешки. Момичето помисли, че когато се съмне, шансовете й да се измъкне от гората и да намери помощ, преди да я хванат, са петдесет на петдесет.
14.
Навън на светлината от ресторанта Сам Букър свери часовника си. Беше едва седем. Тръгна да се поразходи по Оушън Авеню, събираше смелост да позвъни на Скот в Лос Анжелис. Мисълта за разговора със сина прогони спомена за странните лакоми клиенти в ресторанта на Перес.
В 7:30 той намери телефонна будка близо до бензиностанция на „Шел“, до ъгъла на алея „Юнипър“ и Оушън Авеню. Използва кредитната си карта, за да проведе междуградски разговор с къщата си в Шери Оукс.
На шестнайсет години Скот си мислеше, че е достатъчно голям, за да се справя с живота сам, когато баща му заминеше по работа. Сам не бе съвсем съгласен и предпочиташе момчето да стои при леля си Една. Но Скот постигна своето, като подлуди леля си, и Сам не искаше да я подлага отново на мъчение.
Нееднократно беше давал инструкции на момчето за мерките за безопасност — да държи всички врати и прозорци затворени, да знае къде са пожарогасителите, да умее да се измъкне от къщата, от която и да е стая, при земетресение или при други обстоятелства.
Беше му показал също как се борави с пистолет. Според Сам Скот беше още малък, за да остава дълго сам и беше добре момчето да бъде подготвено за всичко.
Телефонът звънна девет пъти. Сам тъкмо се канеше да затвори, облекчен донякъде, че разговорът се отлага, когато Скот се обади.
— Ало?
— Аз съм, татко ти, Скот.
— Аха.
Хеви метъл дънеше с всичка сила. Вероятно беше надул така уредбата, че прозорците дрънчаха.
Сам каза:
— Би ли намалил музиката?
— Чувам те — изломоти Скот.
— Обаче аз не те чувам.
— Нищо нямам за казване, каквото и да питаш.
— Моля те, намали го — каза Сам, наблягайки на „моля“.
Скот хвърли слушалката, тя издрънча на шкафчето му. Острият звук раздразни Сам. Момчето намали, но съвсем малко, после каза: