Вместо да побегне през друг двор, прелази незабелязано до страничната паянтова врата на близкия гараж с надеждата, че е отворена. Влезе и се озова в непрогледна тъмнина. Затвори вратата след себе си точно когато чу, че четирима от преследвачите се спряха на алеята пред входния портал в другия край на двора. В мрак, като в гробница, Сам опипа вратата за заключалка или за райбер, за да я залости. Не откри нищо.
Чу четиримата да си разменят реплики, но не можеше да разбере какво говореха. Говорът им беше странен и преминаваше в припрян шепот.
Подпря се на вратата и стисна с всички сили бравата.
Настъпи тишина. Сам се вслуша внимателно. Нищо.
Студеният въздух миришеше на грес и прах. Не виждаше нищо, но предполагаше, че една или две коли бяха паркирани тук.
Не се страхуваше, но се чувстваше глупаво. Как се беше забъркал в това? Беше възрастен човек, агент на ФБР, обучен в различни изкуства за самоотбрана, носеше пистолет, с който стреляше отлично, а се криеше от четири хлапета в гараж. Беше се вмъкнал тук, защото действаше по инстинкт. Обикновено се доверяваше на инстинкта си, но това тук…
Чу трескав шум откъм външната врата на гаража. Замръзна на място. Чу шум от драскане върху малката врата, зад която се криеше. Стори му се, че това е само едно от хлапетата. Придърпа още по-яко вратата. Стъпките спряха точно пред него. Задържа дъха си. Мина секунда, две, три…
„Отваряй и изчезвай!“ — мислеше си трескаво Сам.
С всяка изтекла секунда се чувстваше по-глупав и бе на ръба да си изпусне нервите и да нападне момчето. То сигурно щеше да се изплаши и да се развика.
Тогава чу глас от другата страна на вратата на сантиметри от себе си и въпреки че чуваше ясно думите, не разбра смисъла им. Беше постъпил правилно, като се бе доверил на инстинкта си.
Гласът беше тънък, дрезгав, смразяващ и трескавият накъсан говор приличаше на реч на психопат или на наркоман, останал без дрога.
— Горя, горя… нужда…
Сякаш говореше на себе си и не съзнаваше какво казва, като че ли бе в делириум.
Нещо твърдо застърга от външната страна на вратата. Сам се опита да разбере какво е то.
— Поддържай огъня, да гори, гори… — каза хлапето с тънък, обезумял глас, полушепот, полускимтене, преминаващо в сподавено ръмжене. Не приличаше много на глас на тийнейджър, нито пък на глас на възрастен.
Въпреки студения въздух челото му се покри с капчици пот.
Нещото задраска отново.
Въоръжено ли беше хлапето? С дуло на пистолет ли драскаше по вратата? С острие на нож? Или само с пръчка?
— …гори, гори…
С нокът?
Това беше налудничаво хрумване. Но си мислеше, че е точно така. В съзнанието му се оформи ясна картина на остри, извити нокти като на орел, които цепеха трески от вратата.
Сам държеше бравата здраво. Пот се стичаше по слепоочията му.
Най-после хлапето напъна вратата. Бравата почти се изкриви в ръцете на Сам, но той не допусна вратата да подаде.
— …Боже, гори, гори, боже, боли, ооо, боже!
Сега вече се уплаши. Хлапето говореше странни неща. Бълнуването му напомняше дрогиран наркоман, прелетял до Марс, само че беше по-страшно, по-ужасяващо от онова, което фантазираха натъпканите с ангелски прахчета хора. Сам се уплаши, тъй като не знаеше какво има пред себе си.
Хлапето се опита да отвори.
Сам притискаше вратата отвътре.
Долетя припрян, бърз говор:
— …раздухвай огъня, поддържай огъня…
„Дали ще ме надуши?“ — помисли Сам и внезапното хрумване да мисли за него като за животно беше така реално, както представата му преди малко за драскащи нокти.
Сърцето му биеше силно. Щипеща пот се стече в ъгълчетата на очите му. Мускулите на врата, раменете и ръцете го заболяха силно, бореше се ожесточено.
След малко нападателят, изглежда, реши, че плячката му не е в гаража. Той се затича покрай сградата към алеята. Докато тичаше, изръмжа глухо с болка, нужда или животинска възбуда. Бореше се с порива да не ръмжи, но не успяваше.
Сам чу тихите котешки стъпки на останалите, забързани към съучастника им. Групата от кой знае какви същества се събра на алеята и дрезгавите им шепнещи гласове издаваха същата ярост, въпреки че сега бяха далеч и той не разбра говора им. Те изведнъж се умълчаха, а после, сякаш бяха част от глутница, реагираща инстинктивно на приближаваща опасност, се понесоха по алеята. Скоро котешките им стъпки утихнаха и нощта отново се смълча като гробница.