Сам стоеше в тъмния гараж и придърпваше бравата дори след като разбра, че нападателите си бяха отишли.
15.
Мъртвото момче лежеше в един открит канал на околовръстното шосе откъм югоизточната страна на Муунлайт Къв. Бялото му като сняг лице беше напръскано с кръв. Мъртвешките му очи, осветени от полицейските прожектори, се взираха, без да мигат в някакъв бряг, много по-далечен от тихоокеанския.
Застанал до един от прожекторите, Ломан Уоткинс погледна към малкото тяло. Пожела си душевни сили, за да може да даде показания за смъртта на Еди Валдоски, защото осемгодишният Еди беше негов кръщелник. Ломан беше учил в горните класове с брата на Еди — Джордж, и беше влюбен платонически в майката на Еди — Нела, от двайсет години. Еди беше изключително хлапе, умно, любопитно, добре възпитано. Беше преди. Но вече… Страхотно насинен, яростно хапан, одран и разкъсан, със счупен врат, той се бе превърнал в куп загниващ боклук, с угаснали сили, лишен от живот.
От неизброимите ужасяващи неща, които Ломан видя през двайсет и една годишния си стаж в полицията, това изглежда беше най-страшното. Най-вече заради личната връзка с жертвата. Гледката на малкия труп обаче почти не му правеше впечатление. Напираха други чувства, като тъга, гняв, но вълнението му беше повърхностно, усещаше го като докосване до риба, закачила плувец в тъмно море. Мъка, която би трябвало да го прободе, не изпитваше.
Бари Шолник, полицай от новото попълнение на полицейския отряд в Муунлайт Къв, прекрачи канавката и засне тялото на Еди Валдоски.
Стъклените очи на момчето отразяваха светкавицата.
Странно, но неспособността на Ломан да изпитва чувства пораждаше у него страх. Напоследък все повече се плашеше от емоционалното си отчуждение, от нежеланото, но, изглежда, необратимо втвърдяване на сърцето.
Сега беше един от „новите хора“, много по-различен от това, което някога представляваше. На външен вид беше същият — метър и седемдесет и пет, с добродушно лице за човек с такава професия, но в действителност беше дълбоко променен. Вероятно отличното владеене на нервите, точният и аналитичен поглед върху нещата бяха от непредвидените добри страни на промяната. Все пак добре ли беше да не изпитваш чувства, да не изпитваш мъка?
Въпреки че нощта беше хладна, го обля лепкава пот.
Съдебният лекар д-р Ян Фицджералд беше зает на друго място, така че Виктор Калан, собственик на погребална къща „Калан“, заедно с помощника на лекаря помагаха на полицая Жул Тимерман да огледат терена между канавката и близката гора. Те търсеха улики, оставени от убиеца.
Всъщност те разиграваха театър заради десетината души от близките къщи, събрали се от другата страна на шосето. Дори да намереха улики, никой нямаше да бъде арестуван. Нямаше да има съдебни процедури. Ако откриеха убиеца на Еди, те щяха да го прикрият и да се разправят с него по свой начин, за да скрият съществуването на „New people“ от останалите, които все още не бяха претърпели промяната. Убиецът без съмнение беше „регресиращ“ тип, както Томас Шедак наричаше отклонилите се от предвиденото поведение „нови хора“. Отклонението беше много сериозно.
Ломан се извърна от мъртвото момче. Той тръгна по пътя към къщата на Валдоски, обвита в мъгла, съвсем близо до местопрестъплението.
Не обърна внимание на зяпачите, въпреки че един от тях му подвикна:
— Какво, по дяволите, става тук, шефе?
Това беше селскостопанският район на Муунлайт Къв. Къщите бяха отдалечени една от друга и светлините им мъждукаха далеч. Преди да измине и половината път до къщата на Валдоски и въпреки че беше съвсем близо до полицаите на местопрестъплението, се почувства изолиран. Дърветата, брулени векове от морските ветрове, в нощи много по-неспокойни от тази, се накланяха към пътя и преплетените клони почти докосваха чакълестия банкет, по който вървеше той. Представяше си движещи се фигури в тъмните клони над него и сред мъглата и тъмнината, измежду извитите дънери на дърветата.
Ръката му докосна дръжката на револвера в кобура на кръста.
Ломан Уоткинс беше шеф на полицията в Муунлайт Къв от девет години и през последния месец в неговия район се беше проляла повече кръв, отколкото през последните осем години и единайсет месеца. Беше убеден, че идват по-лоши дни. Имаше чувството, че „регресиралите“ бяха много повече, че представляваха по-голям проблем, отколкото си мислеше.