— Имаше право, мамо. Официалната версия не струва.
— Какво научи?
— Още нищо. Но бях там на пясъка, където се предполага, че е погълнала валиума, откъдето се е хвърлила за последното си плуване и където са я открили два дни по-късно — разбрах, че цялата им версия е измислица. Шестото чувство ми го подсказва, майко. По един или друг начин ще разбера точно какво е станало.
— Внимавай много, момичето ми!
— Ще внимавам.
— Ако… Дженис е била убита…
— Ще внимавам.
— Още повече, ако е така, както мисля, че тамошната полиция има пръст в тази история…
— Мамо, висока съм метър и шейсет и осем, дръзко момиче съм с руса коса, сини очи и с външност, вдъхваща страх, като на чипмънк от Уолт Дисни. През целия си живот съм се борила с външността си, за да ме възприемат насериозно. Жените изпитват майчинско чувство към мен, а мъжете или бащинско чувство, или гледат да ме вкарат в леглото. Много малко хора са по-проницателни и виждат в мен външност, зад която се крие ум, по-голям от този на мравка. Те стават мои приятели. Така че ще използвам външността си, за да се боря срещу това. Никой тук не ме възприема като опасен човек.
— Ще ми се обаждаш ли?
— Разбира се.
— Ако разбереш, че си в опасност, веднага ще се махнеш оттам, нали?
— Ще се оправя.
— Обещай, че няма да останеш, ако е опасно — настоя Марион.
— Обещавам. Но ти трябва да ми обещаеш, че няма повече да скачаш от самолети, поне засега.
— Вече остарях, миличка. Налага се да преследвам цели, подходящи за възрастта ми. Водните ски винаги са ме привличали и твоят документален филм за мотокроса в кален терен издигна мотоциклетизма в очите ми.
— Винаги ще те обичам, мамо.
— Обичам те и аз, Ти-Джей. Повече от самия живот.
— Ще ги накарам да си платят за Дженис.
— Ако има такива, на които си заслужава да отмъщаваш. Просто приеми факта, Ти-Джей, че нашата Дженис я няма, но ти си жива и твоята всеотдайност няма да те подведе.
17.
Джордж Валдоски беше седнал до кухненската маса, покрита с керамични плочки. Макар изхабените му от работа ръце да стискаха здраво чаша с уиски, той не можеше да спре треперенето им.
Когато Ломан Уоткинс влезе и затвори вратата, Джордж дори не го погледна. Еди беше единствената му рожба.
Джордж беше висок, с широк гръден кош и силни рамене. Очите му бяха разположени близо, устните му бяха тънки, чертите на лицето — заострени и въпреки че беше красив, общото впечатление беше на суров и зъл човек. Външният му вид лъжеше, защото всъщност бе чувствителен и говореше любезно и тихо.
— Как си? — попита го Ломан.
Джордж захапа долната си устна и кимна, сякаш да покаже, че ще преодолее този кошмар, но не се осмели да срещне погледа на Ломан.
— Ще отида да погледна какво прави Нела — каза Ломан.
Джордж този път дори не кимна.
Когато Ломан мина през осветената кухня, обувките му заскърцаха по линолеума. Той спря на прага на миниатюрната столова и погледна към приятеля си:
— Ще открием негодника, Джордж! Кълна ти се!
Най-после Джордж вдигна глава от уискито. Сълзи замрежиха очите му, но не им позволи да потекат. Беше горд, твърдоглав поляк, решен да бъде силен духом. Той каза:
— Еди играеше в задния двор привечер, ето точно ей там, откъдето се виждаше от всеки прозорец. Когато Нела го повика за вечеря, вече се беше стъмнило. Не отговори и не се беше обадил. Решихме, че е отишъл при някое от съседските деца, без да ни пита, както обикновено правеше.
Джордж беше вече разказвал всичко това много пъти, но сякаш трябваше да го повтаря, като че повторението щеше да изтрие уродливия факт за смъртта на Еди, както десет хиляди завъртания на една аудиокасета изтриват записа й и оставят само съскащ, призрачен шум.
— Започнахме да го търсим, не го намерихме, но не се изплашихме в началото. Постепенно се разтревожихме. После се изплашихме, а аз се наканих да ти звъня за помощ. Тогава го открихме, мили Господи Исусе, така разкъсан в канавката.
Той въздъхна дълбоко, после още веднъж и задържаните сълзи потекоха по лицето му.
— Какво е това чудовище, което ще грабне детето, ще го отмъкне някъде, ще извърши това, после с необикновена жестокост ще го върне тук, ще го остави на видно място, за да го намерим? Така ще да е станало, защото, ако беше наблизо, щяхме да чуем писъци. Взел го е, сторил му е това и го е върнал, за да го открием ние. Що за човек е това, Ломан? За Бога, що за човек?