По-голямата част от Муунлайт Къв беше застроена върху залесени хълмове, а къщата на Хари се издигаше над Конкистадор Авеню. Беше идеална наблюдателница, сякаш построена за човек, чиято основна дейност е наблюдението на неговите съграждани. От стаята си на третия етаж виждаше почти всяка улица между Конкистадор Авеню и залива — Джунипър Лейн, Серра Стрийт, Рошмър Стрийт, Сайпръс Лейн, както и пресечките, които бяха на изток. На север виждаше част от Оушън Авеню и още по-нататък.
Разбира се полезрението щеше да бъде по-ограничено, ако къщата му не беше с един етаж по-висока от заобикалящите я сгради и ако той не притежаваше мощен телескоп и силен бинокъл.
В понеделник вечерта на 13 октомври, както винаги, Хари беше на обичайното си място, взиращ се през телескопа. Високият му стол беше така приспособен, че да не се преобърне, когато се прехвърляше от инвалидната количка на него и обратно. Имаше също и колани като тези в автомобилите, които му даваха възможност да се навежда към телескопа, без опасност да се хлъзне и да падне.
Тъй като левият крак и лявата му ръка бяха съвсем безжизнени, а десният беше много слаб, за да го издържи и понеже разчиташе само на дясната си ръка, която благодарение на Бога виетнамците му бяха пощадили, дори прехвърлянето от един стол на друг беше тежка задача. Но усилието си струваше, защото Хари Талбот с всяка изминала година живееше все повече само с бинокъла и телескопа си. Кацнал на специалния си стол, понякога почти забравяше, че е инвалид, тъй като по свой начин вземаше участие в живота.
Любимият му филм беше „Прозорец към задния двор“ с Джими Стюърт. Беше го гледал може би стотина пъти.
В момента телескопът беше фокусиран върху задната страна на погребална къща „Калан“. Намираше се източно от Джунипър Лейн, паралелна на Конкистадор Авеню. Погребалната къща имаше заден вход, който излизаше на Джунипър Лейн, и Хари добре виждаше ъгъла на гаража, в който беше паркирана катафалката, и входа на близкото крило, където труповете са балсамираха и подготвяха за погребения или се кремираха.
През последните два месеца беше забелязал странни неща в „Калан“. Тази вечер обаче нямаше необикновена суетня.
— Мууз?
Голямото куче се надигна от дрямката си в ъгъла и тихо дотича през полутъмната стая до Хари. То беше едър, черен лабрадор, почти невидим в тъмното. Зарови нос в десния крак на Хари, който той все още чувстваше донякъде.
Хари потупа кучето по гърба:
— Бягай за бира, стари друже.
Мууз беше куче, обучено от фирмата „Другари на човека“, и с удоволствие изпълняваше поръчките. То забърза към малък хладилник в ъгъла, който се използваше в магазини и ресторанти, защото се отваряше с педал.
— Там няма — каза Хари. — Забравих да сложа пакета от кухнята този следобед.
Кучето беше разбрало, че в хладилника няма бира. То изтича в коридора и ноктите му зачаткаха по полирания под. В стаите нямаше килими, за да може инвалидният стол да се движи по-лесно. В коридора кучето подскочи и удари копчето на асансьора с лапа. Почти веднага шумът на идващата кабина изпълни къщата.
Хари насочи отново вниманието си към задния двор на погребалното бюро.
Мъглата се движеше на талази из града, някъде гъста като пелена, на други места разкъсана. Но дворът се осветяваше и той виждаше добре. Телескопът създаваше илюзията, че е застанал между двете тухлени кули в началото на алеята. Ако нямаше мъгла, той би могъл да види и нитовете на металната врата към стаята за балсамиране и кремиране.
Зад него вратата на асансьора се отвори. Чу Мууз да влиза вътре и да слиза към първия етаж.
Отегчен от гледката при „Калан“, Хари бавно насочи телескопа наляво към голямото празно място, непосредствено до погребалната къща.
Като нагласи фокуса, огледа празното място, след което го прекоси с поглед и насочи тръбата към имението „Госдейл“, западно от Джунипър, и по-конкретно вътре в голямата столова.
Със здравата си ръка отвинти окуляра, сложи го на висока метална маса до стола си, бързо го подмени с друг и гледката в столовата на Госдейлови стана ясна. Понеже мъглата изтъняваше, той сякаш беше застанал на верандата им и надничаше през прозореца, такова беше качеството на телескопа му. Херман и Луиз Госдейл играеха пинокъл със съседите си Дан и Вера Кайзер, както всяка вечер в понеделник и понякога в петък.