Дженис се стресна от унеса си, обърна се и побягна към входа на обществения плаж, който се намираше на цяла миля оттук. Къщи със светещи прозорци проблясваха по стръмното възвишение, обърнати към залива. Някои от тях имаха стълби, спускащи се до брега, но тя не беше сигурна, че ще ги намери в тъмнината. Нямаше време да извика, а и не искаше да губи от енергията си, тъй като едва ли някой щеше да я чуе. Освен това, ако писъците й я забавеха дори малко, можеше да бъде изпреварена и заглушена, преди някой от града да се отзове на виковете й.
Двайсетгодишната й практика в бягането никога не е била по-важна от сега. В този момент тичането й не беше за здраве, а за оцеляване. Прибра ръце до тялото, наведе глава и спринтира за скорост, не за издръжливост. Трябваше само да стигне до първата пресечка на океанската магистрала, за да се спаси. Не й се вярваше, че човекът или нещото ще продължи да я преследва по осветената и гъмжаща от хора улица.
Разкъсани облаци минаваха пред пълната луна. Светлината й ту грейваше, ту изчезваше, пулсирайки в бързо сгъстяващата се мъгла, за да роди ято призраци, които непрекъснато я стряскаха и сякаш се движеха прилепнати към нея. Мрачната пулсираща светлина допринасяше за зловещия фон на преследването и тя почти я накара да повярва, че си е в леглото и спи дълбоко. Но не спря, защото насън или наяве, мъжът с фосфоресциращите очи беше зад нея.
Беше прекосила половината път между залива и океанския булевард с нарастваща увереност, че ще успее, когато разбра, че два от призраците в мъглата бяха различни. Единият беше на двайсет метра в дясно от нея и тичаше изправен като човек. Другият беше от лявата й страна на по-малко от петнайсет метра. Той шляпаше в прииждащите вълни със своеобразни скокове. Беше с форми на мъж, но не истински, защото никой мъж не можеше да бъде толкова бърз и грациозен на четири крака. Тя доби само общо впечатление от външния им вид и не можеше да види лицата или други части от телата им, освен жълтите им, искрящи очи.
В един момент някак си разбра, че нито един от тези преследвачи не беше човекът, когото беше видяла на купчината. Той беше изправен зад нея или тичаше на четири крака. Призраците почти я обкръжиха.
Дженис не направи опит да си ги представи. Анализ на това странно преживяване можеше да направи по-късно. Сега тя просто прие съществуването на невъзможното, защото като вдовица на свещеник и жена-медиум имаше свойството да обединява видимото и невидимото, когато то й се изпречваше.
Тя ускори ход, подтиквана от страха, който преди я беше парализирал. Същото направиха и преследвачите й. Чу особено скимтене и едва сега разбра, че това беше собственият й глас.
Очевидно възбудени от страха й, призрачните фигури около нея започнаха да вият. Гласовете им се издигаха и заглъхваха, колебаейки се между провлечено блеене и гърлено ръмжене. Най-лошото беше, че накрая тези зловещи звуци завършваха с думи, изречени задъхано и бързо: „Хванете кучката, хванете кучката, хванете кучката…“
Какви, за Бога, бяха те? Със сигурност не хора, въпреки че можеха да се изправят като хора и да говорят като хора, тъй че какво ли друго биха могли да бъдат, ако не хора?
Дженис почувства как сърцето в гърдите й ще се пръсне.
„Хванете кучката…“
Тайнствените фигури около нея започнаха да се приближават и тя се опита да набере скорост, за да ги изпревари, но те не изоставаха. Продължиха да скъсяват разстоянието. Тя можеше да ги види с периферното си зрение, обаче не смееше да ги погледне директно, тъй като се боеше, че уплахата от вида им ще я парализира отново и замръзнала от страх ще стане лесна плячка.
Все пак я хванаха. Нещо скочи върху нея изотзад. Тя падна под огромна тежести трите същества я заобиколиха, като я докосваха, скубеха и дърпаха дрехите й.
Все повече облаци затулваха луната. Падаха сенки като кръпки по черното, разпокъсано небе.
Натикаха лицето на Дженис в мокрия пясък, но главата й беше извърната настрани, така устата й се освободи и тя най-после изпищя, въпреки че не го направи както трябва, защото остана без дъх. Жената блъскаше, риташе и махаше с ръце в отчаян опит да ги удари, но улучваше само въздуха и пясъка.
Сега не можеше да види нищо, луната беше напълно забулена.
Тя чу как дрехите й се късат. Човекът, който я беше прекрачил, скъса якето й „Найк“, раздирайки плътта й. Тя почувства докосването на ръце, които изглеждаха груби, но човешки.
Освободена за миг от тежестта му, тя се провря напред, опитвайки се да избяга, но те скочиха и я натиснаха към пясъка. Лицето й беше във водата.