Виейки един по един, задъхани като кучета, съскайки и ръмжейки, нейните нападатели отприщиха потоци от думи:
— „хванете я, хванете я, хванете я…“
— „…искам, искам, искам, искам…“
— „…веднага, веднага, бързо, веднага…“
Те дърпаха анцуга й, за да го съблекат, обаче тя не знаеше ще я изнасилват ли, или ще я ядат — сигурно нито едното от двете. Желанието им всъщност беше извън обсега на догадките й. Разбра, че те са обладани от някакво безкрайно желание, тъй като студеният въздух сякаш беше напоен с нуждата им, както беше напоен с мъгла и мрак.
Един от тях натика лицето й по-дълбоко в мокрия пясък. Навсякъде около нея имаше вода, само няколко сантиметра дълбока, но достатъчно да я удави. Не можеше да диша. Знаеше, че ще умре, беше прикована долу и съвсем безпомощна, щеше да умре само защото обичаше да тича нощем…
2.
На тринадесети октомври в понеделник, двайсет и два дни след смъртта на Дженис Кепшоу, Сам Букър тръгна с взетата под наем кола от международното летище в Сан Франциско към Муунлайт Къв. По пътя той разигра мрачна, но развлекателна с жестокостта си игра. Правеше на ум списък на нещата, за които заслужава да се живее. Въпреки че пътуваше вече час и половина, успя да измисли само четири неща: черно-кафявата бира „Гинес“, истински добрата мексиканска храна, актрисата Голди Хоун и страха от смъртта.
Гъстата, тъмна ирландска бира винаги му доставяше удоволствие и го откъсваше за малко от досадните грижи. Намираше се лесно. По-трудно бе да се открият ресторанти, предлагащи първокласна мексиканска кухня. Затова усамотяването му в подобен ресторант изглеждаше съмнително.
Сам отдавна беше влюбен в Голди Хоун или по-точно в екранното изображение на актрисата, защото беше красива и сладка, естествена и умна и очевидно владееше изкуството да живее. Шансовете да срещне Голди Хоун бяха милион пъти по-малко от възможността да намери хубав мексикански ресторант в северен пристанищен град в Калифорния, какъвто беше Муунлайт Къв, така че той бе доволен, че тя не е единствената причина да живее.
Докато наближаваше целта си, навлезе в сиво-син тунел с високи ели и кипариси, обграждащи шосе № 1. Дърветата хвърляха дълги сенки в светлината на късния следобед. Денят беше ясен, но странно печален. Въпреки че небето беше кристално чисто, синевата му с нищо не напомняше жизнерадостния син цвят над Лос Анжелис, към който той беше привикнал. Температурата беше под нулата. Слънчевата светлина като пречупена през ледени кристали фиксираше цветовете на пейзажа, обсипан със ситен скреж.
Страх от смъртта. Това в списъка му беше първата причина да живее. Макар че беше едва на четиридесет и две и в цветущо здраве, Сам Букър се беше сблъсквал със смъртта шест пъти.
Отстрани на шосето се появи табела с надпис:
„Оушън Авеню, Муунлайт Къв, 3 км 200 м“
Сам не се боеше от болката на смъртта — това минаваше мигновено. Нито пък го беше страх да остави живота си недовършен — от няколко години той не си поставяше цели, не мечтаеше и нямаше нищо за свършване. Нямаше цел, не влагаше смисъл в съществуването си, обаче беше загрижен за нещата отвъд него.
Преди пет години, по време на операция беше изпаднал в клинична смърт. Докато хирурзите трескаво се бореха да го спасят, беше излязъл от тялото си и от тавана беше погледнал към себе си и към медицинския екип. И изведнъж се усети увлечен в тунел, към блестящата светлина на отвъдното. Запечаталата се в съзнанието му картина от това преживяване напомняше плакат в супермаркет.
В последния момент опитните лекари го бяха върнали в света на живите, но той беше успял да зърне онова, което се намираше след тунела и видяното го беше разтърсило. Животът, въпреки жестокостта си, беше за предпочитане пред онова, което съзря отвъд.
Достигна изхода на океанската магистрала, където пътят се отделяше за Муунлайт Къв. Видя нова табела с надпис: „Муунлайт Къв — 800 м“.
Няколко къщички бяха сгушени в мрака около дърветата, обграждащи тясното асфалтирано шосе. Прозорците им отразяваха меката жълта светлина на залеза. Някои бяха в баварски стил, други бяха бунгала в стил „Монтерей“. Тъй като през последните десет години Муунлайт Къв се развиваше по-интензивно, къщите бяха елегантни, модерни, с много прозорци, напомняха на кораби, изхвърлени от прилива.
Сам продължи по Оушън Авеню и навлезе в търговската част на градчето. Внезапно го обзе особеното чувство, че нещо не е наред. Магазини, ресторанти, барове, супермаркети, две църкви, градската библиотека, киносалон и други заведения се редяха по главния път, който се спускаше към океана, но тези сгради излъчваха нещо странно, от което кръвта му се смразяваше.