– Почвай да строиш! – каза той и Брюханов се подчини.61
Намери допълнителни средства, като измисли някакви разходи за града, и така заблуди държавната банка.62
Четвъртият и най-модерен реактор на Чернобилската АЕЦ беше пред завършване и оставаше да се проведе доста трудоемък тест за безопасност на турбините. Брюханов най-спокойно го отложи и по този начин се вмести в срока за завършване, определен от Москва, а той беше последният ден на декември 1983 г.63
Но като един разглезен любовник Министерството на енергетиката и електрификацията не беше доволно. В началото на 80-те години убийствените срокове за ядрено строителство в СССР бяха ускорени още и включваха спиращи дъха проекти за построяването на нови, все по-големи централи по цялата западна територия на страната.64 Москва възнамеряваше до края на века да превърне Чернобил в част от гъста мрежа мегакомплекси от атомни електроцентрали, във всяка от които трябваше да се помещават почти дузина реактори.65 През 1984 г. срокът за завършване на петия реактор беше изтеглен с една година напред.66 Имаше постоянни проблеми с работната ръка и снабдяването с материали: бетонът беше некачествен, а работниците нямаха електрически инструменти.67 Екипът от предани агенти на КГБ и тяхната мрежа от информатори в централата докладваха за многобройни и доста тревожни недостатъци в строителството.xiii68
През 1985 г. Брюханов получи указания за построяване на Чернобил 2 – една отделна централа с още четири реактора тип РБМК по модел, който току-що беше излязъл от чертожната маса и изглеждаше още по-великански от предишния.69 Тази централа щеше да се построи на няколкостотин метра от вече съществуващата, от другата страна на реката, заедно с нов жилищен район на Припят, където щяха да се настанят работниците от централата. Трябваше да се изгради и мост, за да се стига до нея, както и 10-етажна административна сграда с кабинет на най-горния етаж, откъдето директорът щеше да наблюдава своето обширно ядрено владение.70
Брюханов работеше денонощно. Неговите началници знаеха, че могат да го намерят някъде из централата почти по всяко време на деня или нощта.71 Ако възникнеше проблем – както нерядко се случваше, – директорът често забравяше да се храни и изкарваше по цели 24 часа само на кафе и цигари.72 По време на съвещания се затваряше в непроницаемо мълчание и говореше с възможно най-малко думи. Изтощен и изолиран, той имаше малко приятели и не се доверяваше никому, дори на съпругата си.
Служителите на Брюханов също се промениха. Ентусиазираният екип от млади специалисти, които първи колонизираха леденостуденото селище в горите преди толкова години и после работиха за пускането на първите реактори, си беше отишъл. На негово място бяха дошли хиляди нови служители и на Брюханов му беше трудно да поддържа дисциплината. Независимо от техническите му качества на него му липсваше силата на личността, необходима за управление в съветски мащаб.73 Ръководителят на строителството на централата, властен партиец с големи връзки, чийто авторитет съперничеше с този на директора, му се подиграваше и го наричаше „Мека Мария“.74
Периодът на застоя беше довел до морален упадък и мрачно безразличие към чувството за лична отговорност сред съветските трудови колективи, дори и сред онези, които работеха в ядрената индустрия.75 Утопичната икономическа политика на СССР не признаваше безработицата, поради което излишният брой назначения и отсъствието от работа бяха хронични явления.76 Като директор на централата и на възникналия около нея град, Брюханов носеше отговорността за заетостта на всеки жител на Припят. Неумолимите строителни дейности поемаха 25 000 негови обитатели, а Брюханов вече беше уредил построяването на нов електронен завод „Юпитер“, който щеше да осигури работа за повечето жени в града.77 Но това не беше достатъчно. За всяка смяна в Чернобилската АЕЦ от Припят пристигаха с автобус стотици мъже и жени и много от тях просто седяха, без да вършат нищо. Някои от тях бяха стажант ядрени инженери, които имаха амбицията да станат част от висококвалифицирания технически елит, т.нар. атомшчици, и идваха да гледат как работят специалистите.78 Другите пък бяха механици и електротехници, дошли от разни области на енергетиката – т.нар. енергетици, които хранеха самоуспокоителни илюзии за ядрените централи.79 Бяха им казали, че радиацията е толкова безвредна, че „можеш да си я намажеш на филия хляб“80, или пък че реакторът е „като самовар... по-просто нещо от ТЕЦ“81. Вкъщи някои от тях пиеха от шарени стъклени чаши и се хвалеха, че фигурите върху тях са се получили, след като чашите са били потапяни в радиоактивните води на езерото за охлаждане на използваното гориво.82 Други безучастно си уплътняваха смените с четене на романи и игри на карти.83 Онези, които наистина вършеха важна работа, бяха известни като Група за ефективен контрол – от това название лъхаше бюрократична откровеност със сатиричен оттенък.84 Но бремето на ненужната работна сила тежеше дори на онези, които имаха неотложни отговорности и задачи, и заразяваше цялата централа с опасно безделие и неефективност.