На най-високото ниво целият опитен екип от ядрени експерти с независимо мислене, които отговаряха за въвеждането в експлоатация на първите четири реактора на централата, беше напуснал и поради това имаше остър недостиг от старши специалисти.85 Главният инженер, първият заместник на Брюханов, който отговаряше за ежедневното техническо функциониране на централата, беше Николай Фомин, бивш партиен секретар на централата и арогантен и безпардонен апаратчик от старата школа.86 Леко оплешивяващ, с изпъкнал гръден кош, блестяща усмивка и самоуверен баритонов глас, който рязко се повишаваше при възбуда, Фомин притежаваше цялата надменна съветска харизма, която липсваше на Брюханов. Той беше електроинженер и назначението му беше уредено от Партията в Москва въпреки възраженията на Министерството на енергетиката.87 Нямаше никакъв предишен опит в областта на атомната енергия, но беше идеологически безукорен. Все пак направи всичко по силите си, за да се изучи, като завърши задочно ядрена физика.88
Към пролетта на 1986 г. Чернобил официално се смяташе за най-добрата ядрена централа в Съветския съюз и се говореше, че верността на Брюханов към Партията скоро ще бъде възнаградена. Според резултатите от последния Петгодишен план централата щеше да получи най-високото държавно отличие – орден „Ленин“. Служителите ѝ щяха да получат парични бонуси, а Брюханов щеше да бъде удостоен със звездата на „Герой на социалистическия труд“. Вече беше взето решение в Министерството на енергетиката Брюханов да получи повишение и да отиде в Москва, а неговото място като директор на централата да заеме Фомин.89 Новината щеше да бъде съобщена на първомайския празник с указ на Върховния съвет на СССР.90
Освен всичко Брюханов беше изградил Припят от нулата и създал един образцов град, който неговите жители много харесваха. Макар че имаше назначен градски съвет, почти всяко решение, свързано с Атомград, дори най-незначителното, трябваше да получи неговото одобрение. От самото начало архитектите бяха препоръчали градът да се озелени богато с най-различни дървета и храсти – бук, бряст, конски кестен, жасмин, люляк и берберис.91 Брюханов обаче особено много обичаше цветя и нареди да се посадят навсякъде.92 На едно заседание на Изпълкома през 1985 г. той обяви голям свой жест. По негово желание по улиците щяха да бъдат посадени 50 000 розови храста – по един за всеки мъж, жена и дете в града. Естествено, имаше възражения. Откъде щяха да се намерят толкова много цветя? И все пак на следващата пролет на висока цена от Литва и Латвия бяха закупени 30 000 хубави балтийски розови храсти и посадени по дългите високи лехи под тополите на „Ленински проспект“ и навсякъде около централния площад.
Тук на издигнатия бетонен площад покрай улица „Курчатов“ в края на красивия булевард, водещ към града, планът предвиждаше Припят да има своя собствена статуя на Ленин – това беше архитектурна необходимост за всеки важен град в СССР.93 До момента тук още не беше изграден постоянен паметник.
Градският съвет беше обявил конкурс за проект и върху постамента, където щеше да бъде издигнат паметникът, беше поставена триъгълна дървена кутия с изрисувани на нея вдъхновяващ портрет, сърп и чук и лозунга: „Името и делото на Ленин ще пребъдат навеки!“
Междувременно Виктор Брюханов беше дал благословията си за паметник на по-древни божества – за една масивна реалистична фигура пред входа на градското кино, отлята от бронз и висока 6 м. Тя изобразяваше титан, гол под гънките на наметалото си и с вдигната ръка, от която се виеха нависоко огнени езици. Това беше Прометей, слязъл от Олимп с откраднатия дар на огъня. Заедно с него той носеше светлина, топлина и цивилизация на човечеството – точно както факлоносците на Червения атом бяха озарили потъналите в мрак жилища в СССР.
Но древногръцкият мит имаше и тъмна страна – Зевс бил толкова разгневен от кражбата на най-могъщата тайна на боговете, че оковал Прометей на една скала, където всеки ден огромен орел се спускал и кълвял черния му дроб.