Това събитие имало огромно пропагандно въздействие. Истината обаче била по-мрачна. Централата „Колдър Хол“ била построена за производството на плутоний за начеващата британска програма за атомни бомби. Произведеното от нея електричество било само един скъп смокинов лист.xxv79 Военните корени на гражданската ядрена индустрия се били вплели не само в технологията, на която разчитала, но също така и в умовете на нейните покровители. Дори на Запад ядрените специалисти продължавали да живеят в една култура на секретност и целесъобразност, в една среда, където понякога безразсъдното експериментаторство се съчетавало с упорството на институциите да не признаят провалите си.
Една година след откриването на „Колдър Хол“, през октомври 1957 г., операторите в съседния реактор „Уиндскейл“ трябвало в невъзможно кратки срокове да произведат тритий за детонацията на британска водородна бомба. Страдали от остър недостиг на специалисти; работели с eдна ненапълно разбрана технология и действали в извънредни условия, поради което не спазвали стриктно изискванията за безопасност. На 9 октомври двете хиляди тона графит в реактора „Уиндскейл Пайл №1“ се запалили.80 Горели два дни и излъчвали радиация из цяла Великобритания и Европа, която замърсила местните мандри с високи нива на йод-131.81 Като последно средство директорът на централата наредил да се излее вода върху графитния реактор, без да е сигурен дали тя ще угаси пожара, или ще предизвика експлозия, която можела да направи необитаеми големи части от Великобритания. Много скоро бил изготвен пълен доклад за случилото се от една разследваща комисия, но в навечерието на неговото публикуване британският премиер изискал всички копия с изключение на две-три и наредил да счупят металните матрици, приготвени за напечатването му.82 След това публикувал своя собствена прочистена версия за пред обществеността, в която вината за пожара се прехвърляла върху операторите в централата. Британското правителство не разкрило напълно мащаба на аварията цели трийсет години, след като тя се случила.83
Междувременно в СССР типичната секретност на ядрените изследвания стигнала до още по-големи крайности. По времето на Хрушчов съветските учени се ползвали с безпрецедентна автономия, докато обществото, насърчавано да се доверява сляпо на новите богове на науката и техниката, било държано в неведение. В тази опияняваща атмосфера ранните успехи на физиците в укротяването на енергията на мирния атом ги направили опасно самоуверени. Започнали да използват гама-лъчи, за да удължават живота на инкубаторните пилета и да увеличават трайността на ягодите; изграждали мобилни ядрени реактори, които се монтирали върху танкови вериги или били предназначени да плават в полярните области.xxvi84 Подобно на американските си колеги, съветските учени проектирали и самолет с атомно гориво. Също така използвали ядрени оръжия за гасене на пожари и за изкопаване на подземни галерии, като ограничавали големината на експлозиите единствено когато сеизмичните трусове започвали да рушат близко разположените сгради.
След смъртта на Игор Курчатов Институтът за атомна енергия бил преименуван в негова чест, а ръководството на съветската ядрена наука преминало в ръцете на ученика му Анатолий Александров. Внушителен мъж с лъснала плешива глава, който помогнал за изграждането на първите реактори за добиване на плутоний, Александров бил назначен за директор на института „Курчатов“ през 1960 г. Бил убеден комунист, който вярвал в науката като средство за осъществяване на съветската икономическа мечта.85 Затова ценял монументалните проекти повече от авангардните изследвания. В Периода на застоя съветската наука получавала щедро финансиране за непосредствените държавни приоритети – космически изследвания, отклоняване на води, ядрена енергия, докато новите технологии, включително компютърните науки, генетиката и оптичните влакна, оставали на заден план. Александров отговарял за проектирането на реактори за атомни подводници и ледоразбивачи, както и за прототипи на нов вид канални графитни реактори, предназначени за производство на електричество. За да намали цената на тяхното строителство, той изтъквал важността на икономиите от мащаба и настоявал реакторите да се уголемят до колосални размери, като се използват стандартизирани компоненти и обикновени фабрични материали. Не смятал, че производството на ядрени реактори се различава с нещо от правенето на танкове или жътварски комбайни. Александров виждал в серийното производство на тези масивни устройства ключа към икономическото развитие на Съветския съюз, а атомната енергия – като средство за осъществяване на фараонската мечта за напояване на пустини, пренасяне на тропически оазиси в арктическия север, изравняване на планини с неудобно разположение с помощта на атомни бомби или според руския израз „поправяне на грешките на природата“.86