Като ръководещ офицер за радиационно разузнаване от 427-ми механизиран полк „Червено знаме“ на гражданската защита в Киевска област, Логачов знаеше как да предпази себе си и тричленния си екип от нервнопаралитични вещества, биологични оръжия, гама-лъчи и горещи частици, като следваше точно указанията в учебниците, разчиташе на дозиметричното си оборудване и при необходимост прибягваше до аптечката за химическа, бактериална и биологическа война, която се намираше в кабината за управление на бронираната им кола. 2 Но също така той беше убеден, че най-добрата защита е психологическата. Тези, които се поддаваха на страха от радиацията, бяха най-много изложени на риск; онези, които се бяха научили да я обичат и да се възхищават от нейното призрачно присъствие, но и да разбират капризите ѝ, бяха в състояние да понесат най-интензивното гама-облъчване и да си останат напълно здрави.
Онази сутрин Логачов минаваше през покрайнините на Киев начело на бързо движеща се колона от над трийсет автомобила, извикани по спешност в Чернобилската ядрена централа, като имаше всички основания да се чувства уверен в себе си.3 Пролетният въздух, проникващ през люковете на бронираната му разузнавателна кола, носеше миризмата на дървета и прясно окосена трева. Предната вечер на плаца се беше провела ежемесечната проверка за боеспособност, която показа, че хората му са добре обучени и подготвени. В краката му тихо бръмчеше захранващият акумулатор на приборите за откриване на радиация, включително и един новоинсталиран електронен уред – два пъти по-чувствителен от стария модел. Те не отчитаха нищо необичайно в атмосферата около тях.
Но когато най-после групата приближи централата, стана ясно, че се е случило нещо извънредно.4 Като минаваха покрай бетонния стълб, маркиращ периметъра на централата, алармата на радиационния дозиметър за пръв път се задейства. Лейтенантът нареди да се спре колата и да се отчетат показателите: 51 рентгена на час. Ако останеха там само 60 минути, всички щяха да поемат максималната доза радиация, допустима за съветските военнослужещи по време на война. Продължиха да се движат напред, като следваха линията на високоволтовите предавателни кули, напредващи към хоризонта по посока на централата. Радиационните стойности, които отчитаха, непрекъснато се повишаваха, но после спаднаха.
Бронираната кола трополеше по бетонния бряг на охладителния канал, докато накрая се показа силуетът на Блок 4 на Чернобилската АЕЦ. Логачов и неговият екип се втренчиха в него, без да могат да продумат. Покривът на 20-етажната сграда беше зейнал, а горните му части бяха почернели и се бяха срутили в купища отломки. Видяха разбити панели от железобетон, паднали блокове графит и тук-там лъскави метални обвивки на горивни касети от активната зона на реактора. От развалините към обляното от слънце небе се издигаше облак пара.
Така или иначе, специалният екип беше получил заповед да направи пълен оглед на централата. Бронираният автомобил пълзеше около комплекса обратно на часовниковата стрелка със скорост 10 км в час.Сержант Власкин отчете радиационните стойности с новите прибори, а Логачов ги нанесе върху карта5, която собственоръчно беше начертал на пергаментова хартия с химикалка и цветен маркер: 1 рентгенчас, после 2, после 3. Обърнаха се наляво и стойностите бързо скочиха: 10, 30, 50, 100.
– 250 рентгена на час! – извика сержантът. Очите му се разшириха.
– Другарю лейтенант – започна той и посочи радиометъра.
Логачов погледна надолу към дигиталния показател и по главата му полазиха тръпки от ужас: 2080 рентгена на час.6 Невъзможна цифра. Логачов се помъчи да запази спокойствие и да си спомни учебника, за да превъзмогне страха. Но обучението не му помогна и вцепенен от ужас, че колата няма да тръгне, лейтенантът чу собствения си панически вик към шофьора:
– Защо тръгна нататък бе, копеле? Загуби ли си шибания акъл? – изкрещя той. – Ако това нещо се скапе, след петнайсет минути ще сме трупове.
i Точният час, означен върху дозиметричната карта на Чернобилската АЕЦ на Александър Логачов от 26 април 1986 г. Архив на Чернобилския музей, Киев, Украйна.
(Всички бележки под линия освен изрично отбелязаните са на автора.)
ii Става дума за Кищимската авария, станала в Челябинска област, РСФСР, на 29 септември 1957 г. – Б.пр.
Първа част.
РАЖДАНЕТО НА ЕДИН ГРАД
1.
Съветският Прометей
Бавното бръмчене на витлата на приближаващ се вертолет стресна черните птици, те полетяха към небето и се разпръснаха над замръзналите ливади и сребристите рекички и езера, които се преплитаха като перлена дантела в басейна на река Припят.1 Долу в ниското, застанал до колене в снега, Виктор Брюханов очакваше пристигането на „номенклатурата“ от Москва и от дъха му се кълбяха гъсти облаци пара.