Когато вертолетът кацна, делегацията от министри и партийни функционери закрачи бавно и тромаво по заледеното поле. Свирепият студ гризеше тежките им вълнени балтони и щипеше под високите им кожени калпаци. Министърът на енергетиката и електрификацията на СССР и високопоставени шефове от Съветска социалистическа република Украйна се присъединиха към Брюханов на мястото, където трябваше да започне техният нов и дързък проект. Едва 34-годишен, умен и амбициозен, предан член на партията, Брюханов беше дошъл в Западна Украйна с поръчение да започне строежа на нещо, което щеше да бъде най-голямата ядрена централа в света, стига, разбира се, съветските органи на централното планиране да успееха да го прокарат.2
Когато се събраха на брега на реката, дузината мъже вдигнаха тост за плановете си с по глътка коняк. Държавният фотограф ги накара да застанат между лопати с дълги дръжки и един теодолит, а отзад ги чакаше непохватно клекналият вертолет. Те стояха в снега и наблюдаваха как министър Непорожни забива символичен кол сантиметър по сантиметър в твърдата като желязо земя.
Беше 20 февруари 1970 г. След месеци дискусии и консултации съветските власти най-накрая се бяха спрели на име на новата електроцентрала, която един ден трябваше да прослави съветското ядрено инженерство по целия свят. Бяха обсъждали няколко възможности: „Северният Киев“ или „Западна Украйна“, а може би „Припятска атомна централа“.3 Накрая Владимир Шчербицки, страховитият ръководител на украинската комунистическа партия, подписа указ, според който централата щеше да носи името на регионалната столица – един малък, но древен град4 с население 2000 души, разположен на 14 км от мястото, където Брюханов и неговите шефове стояха сред снежното поле.
Днешният град Чернобил е възникнал през ХII век.5 През следващите 800 години в селището живеели селяни, които ловели риба в реките, пасели крави по ливадите и събирали гъби в гъстите гори на Северозападна Украйна и Южна Беларус. След периодично повтарящи се погроми, чистки, глад и войни, през втората половина на ХХ в. в Чернобил най-накрая настъпил мир. Градът се развил като спокоен провинциален център с няколко фабрики, болница, библиотека и Дворец на културата. Имало и малка корабостроителница за обслужване на влекачи и шлепове, които плавали по Припят и Днепър. Тук наблизо двете реки се срещат. Околността е пропита от влага – безкраен равен пейзаж от торфени блата, тресавища и прогизнали гори, които образуват част от басейна на Днепър. Той е мрежа от 32 000 реки и потоци, покриващи почти половината Украйна. Само на 15 километра надолу от мястото, определено за новата централа, реките се съединяват и продължават да текат заедно към Киевското море – огромен водноелектрически басейн, осигуряващ питейна вода за двата милиона и половина граждани на столицата на републикатаiii6, която се намира на два часа път с кола на югоизток.
Тази зима Виктор Брюханов дойде по-рано в Чернобил.7 Той се настани в единствения хотел в града – мрачна едноетажна сграда на улица „Съветска“. Слаб, но със спортно телосложение, той имаше тясно, загрижено лице, матова кожа и тъмни гъсти къдрици. Беше най-големият от четирите деца на етнически руснаци, но израсна в Узбекистан сред планините на съветска Централна Азия.8 Брюханов имаше екзотичен вид9. Когато най-накрая се срещнаха, режимният офицер, един майор от КГБ, си помисли, че младият директор може да е грък.
Брюханов седна на леглото в хотелската стая и извади вещите от куфарчето си: тефтер, комплект чертежи и сметачна линийка. Въпреки че вече беше директор и засега единствен служител в Чернобилската АЕЦ, Брюханов знаеше твърде малко за ядрената енергия. В Политехническия институт в Ташкент беше учил електроинженерство. От обикновен работник в турбинния цех на една водноелектрическа централа в Узбекистан той бързо напредна и получи назначение да отговаря за въвеждането в експлоатация на най-голямата топлоелектрическа централа в Украйна – аев Славянск, в индустриалния изток на републиката. Но в Министерството на енергетиката в Москва познанията и професионалният опит се смятаха за по-маловажни квалификации за висши управленски постове, отколкото лоялността и умението да се свърши работа.iv10 Техническите проблеми можеше да се оставят на специалистите.