В началото на 70-те години, в стремежа да задоволи рязко нарастващите нужди от електричество и да догони Запада, СССР започна ударна програма за строеж на реактори. Някога съветските учени претендираха, че са световни лидери в ядреното инженерство и през 1954 г. учудиха своите капиталистически колеги, като построиха първия реактор за производство на електричество с търговска цел. После безнадеждно изостанаха. През юли 1969 г., когато американските астронавти приключваха окончателните си приготовления за кацане на Луната, съветският министър на енергетиката призова за мощно разширяване на ядреното строителство.11 Той постави амбициозни цели за създаване на цяла мрежа от нови централи в европейската част на СССР с гигантски, масово произвеждани реактори, които щяха да се строят върху територия от Финския залив до Каспийско море.12
Същата зима, към края на 60-те години, енергийният министър привика Брюханов в Москва и му предложи новото назначение. Ставаше дума за проект с огромен престиж. Това щеше да бъде не само първата атомна централа в Украйна, но и едно ново предизвикателство за Министерството на енергетиката и електрификацията, което никога дотогава не беше предприемало строеж на нова ядрена централа.13 До този момент всеки съветски реактор се строеше от Министерството на средното машиностроене. Тайната организация, която стоеше зад съветската програма за атомни оръжия, беше толкова секретна, че дори името ѝ беше шифровано, за да предотврати всякакво по-нататъшно любопитство. Независимо от предизвикателствата Брюханов, като истински вярващ в политиката на Партията, с радост се включи и пое задължението да понесе знамето на Червения атом.
Младият инженер седеше в хотелската стая и си мислеше за отговорността да осъществи проект на едно празно поле, чийто бюджет се очакваше да достигне 400 милиона рубли.v14 Той направи списъци на материалите, необходими за започване на строителството, и си послужи със сметачната линийка, за да изчисли съпътстващите разходи.15 После изпрати проектобюджета на държавната банка в Киев. Брюханов пътуваше до града с автобус почти всеки ден. Когато нямаше автобус, отиваше на автостоп. Тъй като проектът не разполагаше със счетоводител, нямаше ведомост и той не получаваше заплата.
Преди да започне същинското строителство на централата, Брюханов трябваше да създаде инфраструктура за превозване на материалите и оборудването до обекта: железопътно отклонение от гарата в близкото селце Янов, ново пристанище на реката за доставка на чакъл и железобетон.16 Той нае строителни работници и не след дълго една нарастваща армия от мъже и жени, управляващи гъсенични екскаватори и огромни самосвали БeлАЗ за извозване на отпадъци, започна да прокарва пътища в горите и да оформя плато върху сивокафявия терен. За да настани себе си, новоназначения счетоводител и малката група работници, които живееха на обекта, Брюханов организира временно селище на една горска поляна наблизо, състоящо се от няколко дървени фургона. Обитателите му, всеки от които разполагаше с малка кухничка и печка на дърва, го нарекоха „Лесной“ – „Горски“.17 Когато времето се позатопли, Брюханов построи училище, където децата щяха да се обучават до четвърти клас. През август 1970-а в Лесной пристигна и младото му семейство: съпругата Валентина, шестгодишната им дъщеря Лилия и бебето Олег.
Валентина и Виктор Брюханови бяха прекарали първото десетилетие от своя съвместен живот, работейки за осъществяването на мечтата за социалистическа електрификация. За шест години Чернобил беше третата електроцентрала, която семейството започваше да строи. Валентина и Виктор се бяха срещнали, докато работеха като млади специалисти в строителството на Ангренската водноелектрическа централа, разположена на 100 км от столицата на Узбекистан Ташкент. Валентина беше помощник на инженера по турбините, а Виктор, току-що завършил университета, беше стажант. Той все още планираше да се върне и да довърши магистърската си програма, когато ръководителят на неговия отдел в централата го насърчи да остане:
– Почакай! – каза му той. – Тук ще срещнеш бъдещата си съпруга.
През зимата на 1959 г. приятели на Виктор и Валентина ги запознаха.
– Ще се удавиш в очите ѝ – обещаваха те.
Двамата ходеха по-малко от година, след което през декември 1960 г. се ожениха в Ташкент. Лилия се роди през 1964 г.
За Валентина Лесной беше магическо място – по-малко от дузина семейства, събрани в сгушените една до друга груби дървени бараки. През нощта, когато ревът на булдозерите и екскаваторите притихваше, върху поляните се спускаше кадифена тишина, а от време на време светлината на фенер и пронизителното съскане на бухал прорязваха мрака. За да вдъхнови работниците да се трудят усърдно и да изпълнят строителните си планове, Москва понякога им пращаше известни съветски артисти, между които циганската суперзвезда Николай Сличенко и неговата трупа, които изнасяха представления и концерти. Семейството остана в горското селище още две години, през които ударните бригадиvi направиха изкопа за първия реактор и издълбаха гигантски язовир в песъчливата почва – изкуствено езеро, дълго 11 км и широко 2,5 км.18 Той щеше да осигури милиони кубици охлаждаща вода, която беше от ключова важност за работата на четирите огромни реактора.