През цялото това време Виктор ръководеше раждането на едно съвършено ново селище край реката – Атомград. Архитектите бяха проектирали селището, което в края на краищата получи името Припят, за да се настанят хилядите служители, а те някой ден щяха да управляват ядрения комплекс заедно със семействата си. Само малка част от общежитията и жилищните блокове бяха завършени през 1972 г. Новият град израсна толкова бързо, че отначало нямаше павирани пътища, нито общинска топлоелектрическа централа за отопление на апартаментите. Неговите обитатели обаче бяха млади ентусиасти. Първата група специалисти, които пристигнаха на обекта, бяха идеалисти, пионери на ядреното бъдеще, обзети от силно желание да преобразят родината си чрез нова технология.19 За тях битовите проблеми бяха маловажни – за да се сгреят, те спяха с палтата си.
Валентина и Виктор бяха измежду първите, които през зимата на 1972 г. се нанесоха в тристаен апартамент на „Ленински проспект“ №6, точно на входа на новия град. Докато чакаха завършването на първото училище в града, всеки ден тяхната дъщеря Лилия се качваше на камион или в някоя кола на автостоп и се връщаше в Лесной, където посещаваше горското училище.
В съответствие със съветските градоустройствени регулации Припят беше отделен от централата от „санитарна зона“, където всякакво строителство беше забранено, за да се предпази населението от йонизираща радиация с ниско ниво.20 Припят обаче се намираше доста близо до централата и до него можеше да се стигне по пътя за не повече от десет минути – само на три километра по права линия. Градът се разрастваше и неговите обитатели започнаха да си строят летни къщи в санитарната зона, като без никакви задръжки нарушаваха правилата и по този начин се сдобиваха с леки дървени дачи с малки зеленчукови градинки.21
Според първоначалните указания за централата в Чернобил Виктор Брюханов трябваше да построи два реактора.22 Това беше нов модел, известен с акронима РБМК (реактор большой мощности канальный – канален реактор с висока мощност). В унисон със съветската слабост към гигантомания РБМК беше по-голям по размери и по-мощен от почти всички подобни реактори, построени дотогава на Запад. Всеки един от тях беше в състояние теоретично да произведе 1000 мегавата електричество, достатъчно да обслужи най-малко един милион съвременни домакинства.23 За да спази сроковете, поставени от началниците в Москва и Киев, Брюханов трябваше да работи със свръхчовешки темпове.24 Според разпоредбите на Деветия петгодишен план първият реактор трябваше да влезе в експлоатация през декември 1975 г., а вторият – преди края на 1979 г. Брюханов много скоро разбра, че тези срокове са невъзможни.
Когато младият директор започна работа в Чернобил през 1970 г., социалистическият икономически експеримент вече беше тръгнал на заден ход. СССР постепенно капитулираше под тежестта на десетилетия централизирано планиране, безмозъчна бюрокрация, огромни военни разходи и повсеместна корупция.vii25 Това беше началото на така наречения по-късно Период на застоя. Почти всички клонове на индустрията бяха засегнати от дефицити, затруднения, кражби, незаконни присвоявания. Ядреното инженерство не правеше изключение. Отначало Брюханов нямаше достатъчно строителна техника.26 Основни машинни части и строителни материали се доставяха или със закъснение, или изобщо не се доставяха, а тези, които пристигаха, често бяха дефектни.27 Не достигаха стомана и цирконий, а те бяха от ключова необходимост за километрите тръби и стотиците горивни касети, които трябваше да се прокарат в сърцето на гигантските реактори. Тръбите и стоманобетонът, предназначени за ядрени цели, често се оказваха с толкова лошо качество, че трябваше направо да се изхвърлят. Качеството на съветското производство във всички сфери беше до такава степен ниско, че в строителните проекти в цялата електродобивна промишленост се наложи да се включи допълнителен етап на т.нар. предмонтажна ревизия на оборудването.28 При доставянето им от завода всички части от новото оборудване – трансформатори, турбини, превключватели – се разглобяваха до последната гайка и болт; проверяваха се за дефекти, поправяха се и после наново се сглобяваха според първоначалните спецификации, за да станат такива, каквито поначало е трябвало да бъдат. Само след такава проверка те можеха безопасно да се инсталират. Този двоен прахоснически труд причиняваше месеци забавяне и увеличаваше разходите за всеки строителен проект с милиони рубли.