През цялата 1971 година и в началото на 1972-ра Брюханов се занимаваше с трудови спорове и вътрешни борби, които се водеха между строителните началници в обекта, навличайки си непрестанни порицания от комунистическите шефове в Киев.29 Работниците се оплакваха от недостиг на храна и дълги опашки в столовете на обекта. Брюханов не беше изчислил разходите, не беше съставил документация, изпускаше срокове и силно изоставаше от месечните производствени планове, които Москва диктуваше. Имаше и още много неща: новите жители на Припят искаха хлебарница, болница, дворец на културата, търговски център. Трябваше да се построят още стотици апартаменти.viii30
Накрая, през юли 1972-ра, изтощен и обезверен, Виктор Брюханов замина за Киев на среща с шефа си от Министерството на енергетиката и електрификацията.ix Не бяха изминали и три години, откакто беше станал директор на Чернобилската АЕЦ, а тя още не беше излязла на кота нула. Но той вече беше решил да се оттегли.
Зад катастрофалните провали на СССР през Периода на застоя – зад клептократското безхаберие, непотизма, безнадеждната неефективност, разрушителните разхищения на плановата икономика – зад всичко това стоеше монолитната сила на комунистическата партия. Партията беше възникнала като отделна фракция сред всички останали, които се бореха за власт след Революцията от 1917 г.31 На теория тя трябваше да защитава интересите на работниците, но всъщност доста бързо установи контрол чрез една еднопартийна държава, която имаше за цел да поведе пролетариата към „истинския комунизъм“.
За разлика от обикновения социализъм, истинският комунизъм беше марксистката утопия: „безкласово общество, което предлага неограничени възможности за човешки постижения“, една егалитарна мечта за народно самоуправление.32 Революцията беше подменена от политически репресии, а срокът за реализацията на този меритократски Шангри-Ла непрекъснато се отдалечаваше в бъдещето. Партията обаче се беше вкопчила здраво в ролята си и силово налагаше диктатите на марксизма-ленинизма, втвърдявайки се във формата на идеологически апарат от платени щатни чиновници – апаратчици, които номинално бяха отделени от правителството, но в действителност контролираха вземането на решения на всички равнища в обществото.
След няколко десетилетия Партията установи своя строго утвърдена йерархия на персонално покровителство и разполагаше със силата да назначава на влиятелни позиции една цяла класа, която колективно се наричаше номенклатура.33 Имаше също така и партийни ръководители, които контролираха всеки цех, всяко военно или цивилно предприятие, промишлеността, министерствата. Това бяха апаратчиците, които навсякъде из съветската империя образуваха една администрация в сянка, състояща се от политически функционери. Докато официално всяка една от петнайсетте съветски републики се управляваше от свой собствен министерски съвет начело с министър-председател, на практика контролът се упражняваше от първия секретар на комунистическата партия в съответната република. Над всички стоеше Леонид Брежнев, който раздаваше директиви от Москва. Той беше генералният секретар на КПСС с гранитно лице, а също и председател на Политбюро, като de facto властваше над 242 милиона души. Тази институционализирана намеса във всичко се оказа объркваща и спъваше нормалното функциониране на една модерна държава, но Партията винаги имаше последната дума.34
Партийното членство не беше достъпно за всички. То изискваше дълъг и изтощителен процес на кандидатстване и одобрение, подкрепата на други членове и редовно плащане на членски внос. Към 1970 г. по-малко от един на петнайсет съветски граждани се приемаше в Партията.x35 Партийното членство носеше облаги и стимули, които ползваше единствено елитът, включително достъп до специални магазини и чуждестранни списания, особена категория медицинско обслужване и възможности за пътуване в чужбина. Всяко професионално издигане до отговорен пост ставаше трудно без партиен билет, а изключенията бяха много редки. Когато Виктор Брюханов стана партиен член през 1966 г., Партията беше навсякъде36. На работното си място той трябваше да се отчита пред двама началници: пред преките си шефове и местния партиен комитет. Когато стана директор на една ядрена централа, положението беше същото. Получаваше указания от Министерството на енергетиката в Москва, но също така го тормозеха от райкома в Киев.