Въпреки че в началото на 70-те години много партийни членове все още вярваха в принципите на марксизма-ленинизма, под заплашителния поглед на Брежнев и обкръжението му от възстари угодници идеологията се беше превърнала в една украсена витрина. Масовите чистки и безогледните екзекуции през трите десетилетия на управлението на Сталин бяха отминали, но в целия Съветски съюз партийни ръководители и директори на големи предприятия – колхози и фабрики за танкове, електроцентрали и болници – управляваха своите служители чрез груби заплахи и тормоз. Това бяха брутални и престъпни началници, които според писателя и историк Пиърс Пол Рийд „имаха лица на шофьори на камиони и ръце на пианисти“37. Унижението да понасяш изпълнени с ругатни и хули кресливи забележки беше ежедневен ритуал във всички учреждения.38 Всичко това създаде една култура от горе надолу на влечуги и угодници, които се научиха да долавят прищевките на висшестоящите и да се съгласяват с всичко, което те казваха, но същевременно се държаха заплашително към нисшестоящите. Когато шефът поставяше предложенията си на гласуване, той основателно се надяваше, че те винаги ще се приемат единодушно. Това беше триумф на грубата сила над разума.
Издигане в политиката, икономиката или науката се разрешаваше само на онези, които потискаха собственото си мнение, избягваха конфликтите и безусловно се подчиняваха на висшестоящите. Към средата на 70-те години този сляп конформизъм беше задушил вземането на самостоятелни решения на всички нива в държавата и партийната машина, заразявайки не само администрацията, но и техническите и икономическите среди. Навсякъде в системата се ширеше лъжата и измамата, които пълзяха нагоре и надолу по цялата управленска верига. Тези по-ниско в йерархията пращаха доклади на висшестоящите, пълни с фалшифицирана статистика и надути оценки, недостигнати цели, които се представяха като триумфални успехи, неизпълнени планове като преизпълнени. За да защити поста си, всеки ръководител на всякакво ниво предаваше лъжите нагоре или ги комбинираше.
На върха на клатещата се пирамида от фалш, вторачени в топове хартия с изписани цифри, които нямаха нищо общо с реалността, седяха икономическите мандарини на Държавния комитет по планиране в Москва – Госплан.39 Госплан беше мозъкът на „командната“ икономика, който управляваше централизираното разпределение на ресурсите в целия Съветски съюз – от четки за зъби до трактори, от железобетон до ботуши с платформи. Въпреки това московските икономисти не разполагаха с достоверни показатели за това какво се случва в огромната империя, която те крепяха на теория. Фалшивото счетоводство беше толкова повсеместно, че в един момент КГБ трябваше да обърне камерите на шпионските си спътници към съветски Узбекистан, опитвайки се да събере точна информация за добива на памук в страната.
Недостигът, както и привидно необяснимият излишък от стоки и материали бяха неизменни спътници в безрадостното ежедневие. Пазаруването стана игра на шанс40, която се играеше с пазарска мрежа, т.нар. авоська – торбичка на късмета, която се носеше с надеждата да се натъкнеш на магазин, в който са докарали нещо полезно – захар, тоалетна хартия или консервиран рататуй от Чехословакия. Постепенно проблемите със снабдяването, които стояха пред централизираната планова икономика, станаха до такава степен хронични, че реколтата гниеше в полето, а съветските рибари гледаха как уловът се разлага в мрежите им, докато рафтовете в хранителните магазини в страната стояха празни.41
Виктор Брюханов говореше с мек, но уверен глас и не приличаше на повечето съветски ръководители.42 Държеше се внимателно и много от подчинените му доста го харесваха. Впечатляваше началниците си със забележителна памет, финансова прозорливост и отлично владеене на техническите аспекти на работата си, включително с познания по химия и физика. Сигурен в собствените си преценки, в началото той открито изразяваше несъгласие с висшестоящите. Но когато напрежението от гигантската задача в Чернобил стана прекалено голямо за него, Брюханов просто реши да напусне.
На този юлски ден през 1972 г. Брюханов пристигна в Киев.43 Неговият отговорник от Министерството на енергетиката, назначен от Партията, взе писмото с оставката, скъса го пред него и му каза да се връща на работа. Така младият директор разбра, че няма мърдане. Каквото и да изискваше работата му, най-важната задача пред него беше да се подчинява на Партията и да изпълни нейния план на всяка цена. На следващия месец строителите изляха първия кубик бетон в основите на централата.