Тринайсет години по-късно, на 7 ноември 1985 г., Брюханов стоеше мълчаливо на трибуната пред новия Дворец на културата, където по прозорците висяха нарисуваните портрети на партийни и държавни ръководители.44 Долу на площада строители и работници от централата дефилираха със знамена и плакати. В речите по случай годишнината от Великата октомврийска революция директорът получаваше поздравления за ярките си постижения: успешното изпълнение на партийните планове, доброто управление на града и централата, на която служеше.45
Брюханов беше посветил най-хубавите години от живота си на създаването на една империя от бял железобетон, който опасваше град с почти 50 хиляди жители и четири 1000-мегаватови реактора. Напредваше и строежът на още два реактора, които трябваше да бъдат завършени в рамките на две години.46 Когато Блок 5 и Блок 6 на Чернобилската АЕЦ влезеха в експлоатация през 1988 г., Брюханов щеше да управлява най-големия ядрен комплекс в света.
Под негово ръководство Чернобилската централа, официално известна като АЕЦ „Владимир Илич Ленин“, се беше превърнала в най-престижното място за работа на ядрените специалисти от целия Съветски съюз. Мнозина идваха тук направо от Московския инженерно-физичен институт – съветския еквивалент на Масачусетския технологичен институт47. Безнадеждно изоставащ в областта на компютърните технологии, СССР не разполагаше със симулатори за обучение на своите ядрени инженери, а работата в Чернобил щеше да бъде техният първи практически допир с атомната енергия.
За да разтръби чудесата на атомния град Припят, Градският съвет – Изпълкомът – беше подготвил една лъскава книга с ярки цветни фотографии, които показваха щастливи обитатели, увлечени в разни игри.48 Средната възраст на населението беше 26 години, а повече от една трета от тях бяха деца.49 На младите семейства бяха осигурени пет училища, три басейна, 35 игрални площадки и плажове по пясъчните брегове на реката. Градоустройствените органи се бяха погрижили да запазят горите наоколо, така че всеки нов жилищен блок беше заобиколен с дървета. Сградите и откритите пространства бяха украсени със скулптури и забележителни мозайки, които възхваляваха науката и техниката. Независимо че градът беше модерен и построен според най-високите съвременни изисквания, той си оставаше обграден от пустош, която напомняше за една отминала магическа близост с природата. Един летен ден съпругата на Брюханов Валентина видя двойка елени, които излязоха от реката в Припят и запристъпяха по плажа, след което изчезнаха в гората, очевидно без да обърнат внимание на плажуващите, които ги бяха зяпнали в почуда.50
Като атомен град, Припят и всичко в него – от болницата до 15-те детски градини – се считаше за част от ядрената централа, която обслужваше, и се финансираше директно от Министерството на енергетиката в Москва.51 Той съществуваше в един икономически балон и беше оазис на изобилието сред пустиня от лишения и недостиг. Хранителните магазини бяха по-добре снабдени дори от тези в Киев – имаше свинско и телешко, пресни краставици и домати и повече от пет вида колбаси. В универсалния магазин „Радуга“ („Дъга“) купувачите можеха да намерят австрийски сервизи за хранене и даже френски парфюми, без да трябва да чакат с години да им дойде редът.xi52 Имаше кино, музикална школа, козметичен салон и яхт клуб. Припят беше малък град – много малко сгради надхвърляха десет етажа – и човек можеше да го обиколи за двайсетина минути. Всички се познаваха и милицията нямаше много работа. Това се отнасяше и за градския шеф на КГБ, който имаше кабинет на петия етаж на Изпълкома.53 Най-сериозните нарушения бяха незначителни увреждания на държавна собственост, хулиганство и пиянство на публични места.54 Всяка пролет, когато реката се размръзваше, изплуваха труповете на пияници – поредната зловеща жътва, – които през зимата бяха пропаднали в леда и се бяха удавили.55
Погледът на човек от Запада би забелязал и някои от несъвършенствата на Припят: пожълтели стръкчета трева между бетонните плочи, покриващи улиците, или унилото еднообразие на многоетажните блокове. Но за мъжете и жените, родени в потискащата действителност във вътрешността на СССР, израснали в опалените степи на Казахстан или в наказателните колонии в Сибир, новият Атомград беше истински работнически рай. Домашни филми и снимки от онова време показват жителите на Припят, застанали пред камерата не като жалки жертви на социалистическия експеримент, а като безгрижни млади хора, които карат каяци или платноходки, танцуват или позират в нови дрехи. Децата им играят върху огромния стоманен слон или ярко боядисания камион-играчка. Това са жизнерадостни оптимисти в града на бъдещето.