— И какво можеш да ми кажеш за Хавиер? Вярваш ли, че всичко при него е станало законно? А онези в „Лас Палмас“ биха ли му позволили да се измъкне?
— Говореше се, че преди петнайсетина години се откупил от тях — каза Дейвънпорт. — И доколкото знаем, всичко при него е било чисто оттогава.
— Или е бил прекалено хитър, за да го спипате?
Сержантът се засмя.
— И това е възможно.
— Добре, имате ли все още негово досие?
— О, досието си го имаме. Може и да е прашасало. Кордо, извади папката за Хавиер Рафа и я дай на детектив Балард.
Кордеро отиде при шкафовете с по четири чекмеджета, които заемаха цяла стена по дължината на стаята.
— Ето колко време мина, откакто не се занимаваме с този тип — подхвърли Дейвънпорт. — Досието му е на хартия.
— Значи с нищо не се е проявявал? — настоя Балард.
— С нищо. А ние щяхме да научим, ако играеше мръсно. Държим под око някои банди. Ако техни хора се срещаха с него, щяхме да го видим.
— Колко се беше издигнал Рафа, преди да излезе от играта?
— Не много. Беше си обикновена кримка. Така и не заведохме дело срещу него, макар да знаехме, че разфасова крадени коли за своята банда.
— Как научихте, че се е откупил?
Сержантът завъртя глава, явно не помнеше.
— От осведомител. Сега не мога да ти кажа името му… много време мина. Но такава беше мълвата и доколкото успяхме да установим, приказките се оказаха верни.
— А колко би могло да му струва? — попита тя.
— Не помня. Може да го има в досието.
Кордеро се върна и подаде папката на Дейвънпорт, не на Балард. Сержантът й връчи папката.
— Ето ти увлекателно четиво.
— Може ли да я взема?
— Стига да я върнеш накрая.
— Разбрахме се.
Балард взе папката, стана и излезе. Стори й се, че неколцина от мъжете в стаята я изпратиха с поглед. Не беше много популярна тук след цяла година увещаване, а след това и настояване за сведения и помощ в разследвания от страна на хора, които бяха твърдо решени да правят колкото се може по-малко.
Слезе по стълбата и отиде в стаята на детективите, където завари Лайза Мур зад нейното бюро. Пишеше нещо на компютъра.
— Вече си тук.
— Но не с твоя помощ — отвърна Мур. — Ти ме заряза при семейството и онова недорасло ченге.
— Родригес ли? Той май е навъртял пет години служба. Работил е в друг участък, преди да го прехвърлят при нас.
— Все тая. Прилича на хлапе.
— Научи ли нещо полезно от вдовицата и дъщерите?
— Не, но пиша доклада. Впрочем какво ще правим нататък?
— Аз ще се занимавам с това засега. Изпрати ми каквото си написала.
— Няма ли Западното бюро да поеме случая?
— Всички екипи са заети с двойно убийство. Затова аз ще продължа, докато са готови да им го прехвърля.
— Тирето съгласи ли се?
— Говорих с него. Не е против.
— Какво носиш? — попита и посочи папката Мур.
— Старо досие на Рафа от групата за борба с бандитизма. Дейвънпорт каза, че Рафа не е бил забъркан в това от доста години — откупил се, когато се оженил.
— Ах, колко мило — промърмори Мур.
Гласът й натежа от присмех. Балард бе проумяла отдавна, че Мур вече е неспособна да изпитва състрадание. Вероятно защото през цялото време разследваше сексуални престъпления. Загубата на способността за съпричастие с жертвите на такива деяния беше естествена самозащита, но Балард се надяваше това никога да не сполети и нея. Работата в полицията лесно би могла да съсипе човек. Но тя беше убедена, че ако не можеш да съчувстваш, значи си загубил душата си.
— Изпрати ми доклада си, когато е готов — помоли тя Мур.
— Ще го имаш.
— И нищо не се чува за Среднощните, нали?
— Все още не. Може да си кротуват тази нощ.
— Рано е да се каже. За случая от Деня на благодарността получихме сигнал чак призори.
— Направо прелестно. Очаквам с нетърпение изгрева.
Пак същият сарказъм в гласа. Балард се престори, че не е забелязала, и зае празно бюро близо до нея. Работеше нощем и нямаше свое място. От нея се очакваше да използва което и да е свободно бюро, когато е нужно. Взря се в дреболиите на рафта над нишата, където се настани. Досети се бързо, че това е мястото на детектив Том Нюсъм от дневната смяна, който разследваше престъпления срещу личността. Той обичаше бейзбола и на рафта имаше няколко сувенирни топки върху мънички поставки с автографи на някогашни и сегашни играчи от „Доджърс“. Скъпоценността на колекцията беше защитена от прозрачно пластмасово кубче. На топката се виждаше подписът не на играч, а на човека, който бе коментирал мачовете на „Доджърс“ по радиото и телевизията повече от половин век. Не само любителите на бейзбола почитаха Вин Скъли като „гласа на града“. И Балард знаеше името му, и си помисли, че дори в полицейския участък Нюсъм рискува да му откраднат тази топка.