— Ей, Хари, помниш ли как се майтапихме онази вечер, че може да стана частен детектив и да работя с тебе?
— Как да не помня?
— Ами ако не е шега?
— Тогава… ми звучи съвсем приемливо.
Балард кимна и каза:
— Прекрасно.
42.
Докато пътуваше обратно към къщата на авеню „Норт Ситръс“, Балард по неволя пак се обади на Хана Стовал с още въпроси. Рискуваше да подкопае доверието й, но нямаше как да не признае поне пред себе си, че планът се променя с всяка минута, защото й хрумваха все нови въпроси и решения.
Стовал беше в колата с Бош.
— Хана, как да отворя гаража? Не виждам дистанционно.
— Програмирано е в колата. Има бутон отдолу на огледалото. По-точно има три бутона, но ви е нужен първият отляво.
— Ориентирах се. И забравих да попитам има ли аларма?
— Има, но никога не я използвам. Твърде много фалшиви тревоги. Бездруго няма аларма на вратата между гаража и кухнята, защото на практика е вътрешна.
— А необичайно ли е за вас да се разхождате вечер? Питам, в случай че реша да проверя какво става около къщата.
— Не се сетих да ви кажа. Имам навика да се разхождам, щом си привърша работата. За да си прочистя ума, така да се каже. Просто ходя малко из квартала.
— Добре.
Балард се замисли как да постъпи. Тъкмо наближи времето за тази разходка.
— Детектив Балард, чувате ли ме?
— А… да, всичко е наред. Какво обличате за разходката?
— О, нищо специално, излизам с каквито дрехи съм облякла.
— Разбрах. А шапка носите ли?
— От време на време.
— И това изяснихме.
— Ще ми кажете, ако нещо се е случило, нали?
— Разбира се. Първо вие ще научите.
Три минути по-късно Балард зави към алеята пред дома на Стовал и натисна бутона за отваряне на гаража. Притискаше телефона към лявото си ухо, за да е закрито отчасти лицето й, ако някой наблюдава. Малко преди шест часа вечерта слънцето вече се бе спуснало под хоризонта. Денят отстъпваше мястото си на тъмните часове.
Вкара колата в гаража, натисна повторно бутона и изчака вратата да се затвори, преди да излезе.
С един от ключовете на халка, които Стовал й даде, тя отвори вратата към кухнята. Влезе, натисна превключвателя на стената и остана неподвижна, вслушваше се в звуците на къщата. Чуваше само тихото бръмчене на хладилника. Сложи на шкафа хартиената кесия с плодовете от „Павилиънс“, извади ябълките и портокалите и ги нареди на рафт в хладилника, а сладкия картоф остави на шкафа. После се наведе и извади револвера на Бош от кобура на прасеца си.
Обиколи бавно къщата, за да провери всяка стая. Мина под свод към трапезария и под още един към коридор в задната част на къщата. През трапезарията стигна до хол. Имаше камина с монтиран над нея телевизор. Входната врата беше заключена.
Отиде в коридора, надникна в стая за гости, в още една спалня, превърната в офис по време на пандемията или още преди това, и в баня. Накрая влезе в голямата спалня, която имаше отделна гардеробна с врата и просторна баня. Тези помещения заемаха цялата задна част на къщата, а от банята се излизаше отзад. Вратата беше заключена с две брави, но Балард я отвори да разгледа двора, преди мракът да е станал непрогледен. Стовал си бе подредила кътче за отдих на дървената веранда пред вратата на банята. На маса се виждаше пепелник, който се нуждаеше от почистване.
Около двора имаше дъсчена ограда с ниша за контейнерите с органични отпадъци и вторични суровини, предоставени от градските служби. От задната алея я отделяше заключена дървена врата.
Балард пъхна револвера под панталона на кръста си и го закри с горнището. Излезе на алеята, погледна на север и на юг, но нямаше автомобили, както и нищо друго подозрително. Телефонът избръмча — търсеше я Бош.
— Настанихме се в „Дабъл Ю“, две съседни стаи. Няма да излизаме, ще поръчваме от обслужването по стаите.
— Добре. Аз съм в къщата.
— Все още не съм съгласен, че реши да си сама там. Би трябвало да съм при тебе, а не тук.
— Нищо няма да ме сполети. Ще се обадя на колегите в холивудския участък, за да бъдат в готовност.
— Знаеш, че няма да им хареса.
— Ще ги поставя пред свършен факт.
Бош мълча секунда-две, преди да зададе въпроса си:
— Рене, защо правиш това? Изглежда някак смахнато. Не бих казал, че планът ти е добре обмислен. Не беше ли по-лесно да прехвърлиш всичко на тях?
— Хари, нямаш представа в какво се е превърнало управлението. Не мога да разчитам на тях да не се издънят.
— Е, поне не забравяй да ми се обаждаш редовно.