Балард бе наясно, че това е крачка напред в разследването. Изхвърлената от пистолета гилза се е търкулнала под колата и за стрелеца е било трудно да я прибере, преди някой да забележи, че Рафа е паднал на земята.
Тя взе торбичката.
— Може ли да я занеса на оръжейниците?
— Ще ти попълня протокол за предаване — съгласи се Манзано.
— Знаеш ли дали има някого там? — попита Балард.
— Би трябвало. Повишената готовност важи и за тях.
Тя извади телефона си — оставаше четвърт час до края на тактическата мобилизация в управлението. Вече беше петък, 1 януари. И светлините в групата за анализ на огнестрелни оръжия сигурно щяха да угаснат.
— Добре, дай да подпиша протокола и ще отида там, преди да си тръгнат.
Стаите на групата бяха нататък по коридора и Балард стигна навреме, макар отначало да й се стори, че е закъсняла — не забеляза никого. После чу кихане.
— Здравейте! — подвикна тя.
— Извинете, идвам ей сега.
Мъж с черен пуловер, на който се виждаха инициалите на отдела, се появи иззад един от шкафовете, заемащи цяла стена. Тук бяха събрали толкова оръжия, че ги съхраняваха в сгъваеми шкафове.
Мъжът държеше четка за прах.
— Просто реших да почистя — обясни той. — Не искаме пистолета на Сирхан да прашаса, нали? Все пак е историческа реликва.
Балард го зяпна за миг.
— Мич Елдър — представи се мъжът. — Какво мога да направя за вас?
Тя също се представи и попита:
— Ще си тръгнете ли след края на повишената готовност?
— Като всички останали, но… какво носите?
Балард знаеше от опит, че запалените познавачи на оръжия обичат предизвикателствата.
— Тази сутрин бе извършено убийство. С пистолет. Разполагам с гилза и се нуждая от данни за оръжието, може би и проверка в Националната обединена мрежа за балистична информация.
В тази база данни се съхраняваха характеристиките на куршуми и гилзи, с които са извършени престъпления. Те имаха особености, по които можеха да бъдат свързани с конкретно оръжие, и това даваше възможност за сравнение. С гилзите се работеше по-лесно, защото куршумите често се деформираха или раздробяваха при попадение.
Тя вдигна като примамка пред очите му прозрачната торбичка с гилзата. Елдър се вторачи и скоро се поддаде на изкушението.
— Ами да видим какво сте донесли.
Балард му даде торбичката и го последва към работната маса. Той си сложи ръкавици, извади гилзата и я разгледа под лупа с осветление. Завъртя я да види следите от изстрелването по дъното.
— Ясен отпечатък от ударника — каза той накрая. — Според мен ще търсите „Валтер“… но ще изясним това. Въвеждането на данните ще ми отнеме малко време. Ако искате да отскочите някъде за закуска, ще бъда тук, когато се върнете.
— Не съм гладна — отвърна тя. — Трябва да се обадя по телефона.
— Ако искате, да закусим заедно, след като приключим тук.
— Ами… вероятно ще съм заета с разследването, но ви благодаря за поканата.
— Както желаете.
— Ще си намеря някое свободно бюро.
Едва не завъртя глава, докато се отдалечаваше. Ядосваше се на себе си, че добави това „благодаря“ в края на отказа.
Намери място, където на плота нямаше нищо друго, освен телефон. Извади своя смартфон, обади се на Робинсън-Рейнълдс и явно го събуди.
— Балард, какво става?
Звучеше сърдито.
— Каза ми да ти съобщавам новините.
— Така е. Какво ново при тебе?
— Според мен починалият от куршум е убит… и то умишлено, а аз искам да продължа работата по случая.
— Знаеш много добре, че трябва да го прехвърлиш на…
— Знам правилата, но Западното бюро е затънало в убийството, за което медиите са вдигнали шум, и си мисля, че ще им олекне, ако аз поема това разследване… поне докато не си поемат дъх от другия случай.
— Ти не разследваш убийства.
— В момента. Но и с това съм се занимавала. Мога да се справя и този път, лейтенант. Вече разпитахме очевидците, бях при криминалистите и сега съм при оръжейниците за проверка на гилзата в националната база данни.
— Балард, не решавам аз. Това решение трябва да бъде взето от тях, тоест от лейтенант Фуентес.
— Шефе, а би ли му се обадил, за да го склониш? Може би ще се зарадва, че ги отърваваме от случая засега.
— Не ние, а само ти, Балард. И би трябвало вече да не си на работа след десет минути. Няма как да ти плащам извънреден труд.
— Не го правя за повече пари. Ще минем и без зелени картички.
„Зелени картички“ наричаха формулярите с размери 8 на 12 сантиметра, които трябваше да бъдат попълнени и подписани от началника, разрешаващ извънреден труд.