— Четох във вестник за онова място. Изградено с дарение от семейство Амансън. Само че тържественото откриване се е състояло много време след като затръшнах за последен път вратата на управлението. Никога не съм стъпвал там, камо ли да съм вземал следствено дело.
Балард кимна, сякаш бе очаквала такъв отговор и имаше готово възражение.
— Преместваха архивите на участъците и отделите един по един — каза тя. — Ако някое дело е било взето, бележката също заемаше свое място на рафтовете в сградата „Амансън“. Бележката за твоя случай е от 2014 година — три години след убийството и преди решението ти да се разкараш от полицията.
Бош не продума, докато сверяваше мислено фактите.
— Значи делото е от 2011 година? — промърмори накрая. — Как е името на убития?
— Албърт Лий. Застрелян с „Валтер П“, калибър 22. И ти си намерил гилзата. Общо взето, не знам нищо друго, защото си взел проклетото следствено дело. Хари, трябва да го получа.
Бош вдигна ръка, все едно отблъскваше обвинението.
— Не съм го взел, разбери най-сетне. Преди да напусна, копирах хронограмите за всички неразкрити престъпления, с които се бях занимавал. А някои дела копирах изцяло. Но не съм взел нито едно. А докато архивите бяха по участъците, всеки би могъл да го вземе и да впише моето име на бележката. Не се спазваха никакви правила. И уж нямаше нужда, защото в края на краищата архивите би трябвало да са на сигурно място в полицията.
Балард скръсти ръце на гърдите си, нямаше да му повярва толкова лесно.
— Тоест казваш, че може би имаш хронограмата на разследването, но не и делото?
— Точно така. Запазих си тези данни за в случай че някое престъпление бъде разкрито и ме призоват в съда да свидетелствам за първоначалното разследване. Исках да имам необходимото, за да си освежа паметта, сещаш се. Не беше от онези случаи, заради които някой би отмъкнал папката.
Балард изви глава към масата в хола. Зърна купчина документи, дебела почти цяла педя, която не бе забелязала досега. Най-отгоре видя лист, който несъмнено беше първата страница от протокол за аутопсия.
— А там какво имаш? — попита тя. — Прилича на цяло дело, може би не само едно.
— Всъщност са части от шест разследвания — отговори Бош. — Но нямат нищо общо с Лий. Провери, ако не ми вярваш. Рене, защо би ми хрумнало да те лъжа за такова нещо?
— Де да те знам, но кражбата на следствено дело е гадост.
— Съгласен съм. И затова не съм го правил никога.
Тя застана до масата и размести с ръка купчината, за да види някои от документите. Към един бе прикачена снимка, може би направена при скрито наблюдение. Мъж влизаше в кола на паркинг пред ресторант. Нямаше индикация за час и дата, значи не беше от полицейска операция.
— Кой е този? — попита Балард.
— Не е свързан с Лий — натърти Бош. — Съвсем друг случай е, разбери.
— Само питам. Е, кой е човекът?
— Финбар Макшейн.
Тя кимна. Ето го обяснението за дебелата купчина. Заради някои случаи се завеждат много следствени дела. Особено ако останат неразкрити.
— И аз допуснах, че е той. Не се отказваш, а?
— А според тебе трябва да се откажа ли? — сопна се той. — Той уби безнаказано цяло семейство. Трябва да забравя ли?
— Не съм казала това. Хари, аз разбирам, че за тебе това е като белия кит от „Моби Дик“. Говорили сме за случая.
— Добре, значи ти е ясно.
Тя обаче искаше да се върнат към разговора за нейния случай.
— Ти каза, че делото за Лий не било от онези, за които би копирал цялата папка. Какво означава това?
— Не бях мотивиран да ровя неуморно.
— Но защо?
— Както знаеш или може би тепърва ще проумееш, някои хора сами си навличат беля на главата. А други просто умират под колелата на автобуса. Ей така попадат на лошо място в лош момент, без да са сторили нищо, за да заслужат такава участ. Невинни са.
Балард посочи ветрилото от документи на масата.
— И тогава съм готов да ровя неуморно — добави Бош.
Тя кимна, но не каза нищо няколко секунди, сякаш отдаваше почит на всички невинни жертви.
— Както и да е, би ли споделил с мен каквото си спомняш за Лий? — помоли след малко. — Установена е балистична връзка между неговата смърт и убийството на човек в Холивуд снощи.
Веждите на Бош се извиха. Това събуди любопитството му.
— Последното убийство през старата година, така ли? — попита той.
— Всъщност първото през новата — поправи го тя. — Щом започнала пукотевицата в полунощ, някой забил куршум в главата на жертвата, с която сега се занимавам.
— Прикриване на гърмежа. Хитро. Кой е отнесъл куршума?