Похвали я и обясни причината. Важно беше да си осигури съдействието на Карпентър и занапред. Жертвите често губеха желание да сътрудничат, когато надделяваше стремежът да се възстановят психически.
Балард нарочно не записа и двата разговора. Такъв запис от първите часове след насилието можеше да стане по-ценен от злато за адвокатка — да, хитрите насилници често наемаха жени, които да ги защитават, защото така влияеха на съдебните заседатели. Адвокатката би могла да се вкопчи във всяко несъответствие между показанията в съда и първия разказ, за да заличи напълно доверието на съдебните заседатели към думите на жертвата. Налагаше се Балард винаги да мисли за бъдещото съдебно дело, докато се опитваше да разкрие престъплението.
Научи от Карпентър много подробности, които неопровержимо свързваха насилието срещу нея с предишните два случая. Най-съществени бяха времето на нападението, конкретните действия на насилниците и техните предпазни мерки, за да не оставят улики. Те бяха използвали презервативи и ръкавици, а още по-впечатляващо беше донасянето на ръчна прахосмукачка „Дъстбъстър“, с която почистили и жертвата, и някои места в къщата, преди да се махнат.
Имаше и две-три нови дреболии, които спомена за пръв път чак в колата. Мистър Грийн, както двете започнаха да наричат онзи със зелената скиорска маска, имал червеникаво пубисно окосмяване, докато космите по слабините на мистър Блу били тъмни, почти черни. Ако и останалото окосмяване по телата им съответстваше на тези цветове, Балард вече имаше частично описание на двамата извършители. Предишните две жертви не бяха видели нищо подобно, защото маските върху лицата им не се разхлабили преждевременно. И трите жени казваха, че насилниците са носили ръкавици, но Карпентър допълни в колата, че били еднократни ръкавици от черен латекс. Балард знаеше, че такива се продават къде ли не. Не беше кой знае каква улика, но можеше да стане важна сред различните други подробности, ако някога открият заподозрените.
Имаше и друго доказателство, че трите нападения са извършени от едни и същи серийни насилници. Балард насочи въпросите си в колата към използваните от мъжете думи и заповедите им към Карпентър. Стараеше се да не й подсказва, но младата жена сама си спомни нещо, което имаше голямо значение.
— Накрая, преди да си тръгнат, единият… май беше мистър Блу, каза: „Ще се оправиш, кукло. Някой ден ще си спомняш за това със смях“. И той се изсмя, после се разкараха.
Балард бе чакала дали ще чуе за половинчатото извинение накрая. Имаше го и в разказите на предишните две жертви, особено това старомодно разговорно обръщение „кукло“.
— Сигурна ли си, че те нарече така — „кукло“?
— Сигурна съм. Никой досега не ми е говорил така. Все едно сме се върнали в 80-те години.
И Балард си помисли същото, но жаргонната думичка не пасваше на догадката на Карпентър, че онези двамата трябвало да са на около трийсет години, ако се съдело по видените части от телата им под разхлабената маска.
Оставаше поне час дневна светлина, когато спряха пред малката къща на Карпентър. Балард искаше да огледа, да опита да изясни как са влезли и да прецени струва ли си да поиска пълно проучване от криминалисти. Искаше и да обиколи наоколо през деня, а после да се върне след полунощ, за да знае как е осветено мястото и колко нащрек са другите обитатели на квартала по склона.
Щом влязоха, помоли Карпентър да седне на дивана в хола, докато тя огледа набързо вътре.
— Да не мислите, че онези пак ще дойдат? — попита Карпентър със задавен от страх глас.
— Не за това — побърза да я успокои Балард. — Искам да проверя дали патрулните полицаи не са пропуснали нещо. И да отгатна как онези типове са проникнали в къщата. Сигурна ли си, че не остави отворено или отключено някъде?
— Няма как, заключването на вратите ми е мания. Проверявам всичките всяка вечер, ако ще да не съм излизала през някоя от тях.
— Добре, дай ми само няколко минути.
Балард обикаляше сама, като първо си сложи латексови ръкавици, които извади от джоба си. В кухнята имаше врата и тя предположи, че е към гаража за една кола, долепен до къщата. Имаше обикновена ключалка с бутон на дръжката, резе липсваше. Вратата се оказа отключена.
— Тази врата от кухнята към гаража ли е? — подвикна тя.
— Да — потвърди Карпентър. — Защо?
— Отключена е. Така ли я остави?