Вдясно от вратата към кухнята имаше тезгях с всякакви принадлежности от кафенето. Инструменти бяха нахвърляни безразборно в отворена кутия. На тезгяха бе сложена отделно отвертка и изглеждаше, че е извадена от кутията. Балард се питаше дали насилниците са си носили инструменти, за да влязат с взлом, или са разчитали да намерят нещо подходящо в гаража на къща, обитавана от жена.
— Твоя ли е тази отвертка? — попита тя.
Карпентър доближи тезгяха и протегна ръка.
— Не пипай — възпря я Балард.
— Извинявай. Може и да е моя. Не мога да си спомня. Всички тези инструменти останаха от Реджи.
— Бившия?
— Да. Според тебе с нея ли са си послужили, за да влязат? Но как са се промъкнали в гаража? — изтъня от паника гласът на Карпентър.
— Не знам отговорите и на двата въпроса. Да видим какво ще намери криминалистът.
Погледна си телефона — техникът трябваше да дойде след четиресет и пет минути. И както се бе загледала в екрана, обади й се Хари Бош.
— Трябва да говоря с човека — обърна се тя към Синди. — Защо не се върнеш в хола засега?
Балард излезе пред гаража и прие обаждането, но се озърна припряно, за да попречи на Синди да докосне дръжката на кухненската врата.
— Недей! Съжалявам, но може ли да минеш отвън през входната врата?
Карпентър я послуша и тя каза:
— Здрасти, Хари.
— Рене, доколкото чувам, заета си в момента. Само исках да проверя откри ли досега нещо полезно в хронограмата?
Минаха няколко секунди, докато тя си спомни за кой случай и коя хронограма й говореше.
— Уф, не. Не можах дори да я погледна, повикаха ме да се заема със случай.
— Друго убийство ли?
— Не, серийни насилници, които вече търсим.
— Група ли са?!
— Да, особен случай — потвърди Балард. — Двамата действат в екип. Снощи са нападнали трета жертва, но тя ни се е обадила чак след като наминах при тебе.
Той мълчеше и Балард добави:
— Хари, чуваш ли ме?
— Да, мислех си нещо. Двама серийни насилници е голяма рядкост. Спонтанните групови изнасилвания се случват доста по-често. Двама с еднакви психични отклонения…
— Така си е. Занимавах се с това през целия следобед. Наричаме ги Среднощните.
— Щом са двама… сещаш се, с еднакви нагласи…
Той млъкна отново.
— Какво искаше да кажеш? — подкани го Балард.
— Просто при тях едно плюс едно не е равно на две — натърти Бош. — Настървяват се взаимно. Едно плюс едно вече е три… и стават по-необуздани в насилието. И след време изнасилването не им стига. Убиват. Рене, трябва да ги заловите по-скоро.
— Да не мислиш, че не знам?
— Извинявай. Ясно ми е, че ще се справиш. Както и да е, имам някъде тук една книга, която не е зле да прочетеш.
— Що за книга е?
— За случая с Удушвача от хълма преди много години. Боб Гроган е същинска легенда в отдела по убийствата. Оказало се обаче, че удушвачите са двама, а не един. Гроган ги заловил и има книга за това. Имам я вкъщи. Заглавието е „Лика-прилика“.
— Добре, ако я намериш, кажи ми. Мога да намина и да я взема. Току-виж, ще ми помогне да разбера онези двама изроди.
— Впрочем, щом ще разследваш изнасилването, какво ще кажеш да свърша малко работа по другия случай? Говоря за застреляния човек снощи.
— Досещам се, че няма да остане при мен. Вече имаме три свързани случая на изнасилвания. Ще ме оставят да се занимавам с тях, а убийството ще прехвърлят на Западното бюро.
— Е, поне дотогава може да свърша нещо. Но трябва да прегледам каквото си събрала досега.
Балард си даде малко време да помисли. Можеше да загази сериозно, ако привлече външен човек в текущо разследване, ако ще да е някой с опита на Хари Бош. Особено след като той бе помагал на адвоката Мики Холър миналата година по делото за нашумяло убийство. Никой от началниците не би одобрил това. По-точно никой в цялото управление не би одобрил.
Значи не биваше да става официално.
— Е, какво ще кажеш за предложението? — настоя Бош.
— Ако намериш онази книга, може и да се уговорим. Но ще бъде опасно за мен, в управлението няма да им хареса.
— Знам. Помисли. Ако решиш, обади се.
11.
Докато чакаше криминалиста, Балард се разходи наоколо, стараеше се да обмисли по какво новото нападение се различаваше от предишните. Изобщо не се съмняваше, че извършителите са едни и същи. Имаше твърде много прилики. Но в последния случай се забелязваха и особености.
Тя се зае да ги изброи, както крачеше по улицата. Най-очевидната разлика беше в самото местопрестъпление. Първите две нападения се бяха случили в равни квартали с улична мрежа на квадрати, която даваше възможност на насилниците да избягат по различни маршрути, ако не им провърви. В Дийп Дел Теръс не беше така. Задънена, криволичеща, тясна улица по склон в квартал, в който се влизаше и излизаше само от две-три места. И нямаше нито една улица, стигаща отвъд хълмовете. Разликата беше важна. Ако не им потръгне както искат и жертвата успее да повика помощ, полицейските патрули биха могли лесно да им препречат пътищата за бягство. Балард си напомни, че желанията на престъпниците също може да са се променили. Успешните две изнасилвания може да са им вдъхнали дързост и са решили да опитат в нов, по-рискован район.