Много се различаваше и самото място. Балард също като Лайза Мур се бе опирала на догадката, че нападенията са били подготвяни грижливо. След като са си набелязали жертвата, насилниците са проучвали навиците й и са планирали проникването в жилището и нападението. И това означаваше най-вероятно, че са идвали отвън в тези квартали. И двете предишни жертви живееха на няколко пресечки от големи пътни артерии в посока изток-запад — авеню „Мелроуз“ в първия случай и Булеварда на залеза във втория. Детективите допускаха, че насилниците са обикаляли незабелязано и са проучвали жертвата, жилището и околните особености. Затова равен квартал с нормална улична мрежа би им дал по-лесен достъп до жертвата и по-добри възможности да се измъкнат след престъплението. Но Балард скоро се увери, че в Дийп Дел Теръс осъществяването на такава стратегия за подготовка и бягство е прекалено трудно, ако не и невъзможно. Стръмният склон затрудняваше прекомерно достъпа отзад до къщата на Синди Карпентър. Къщите по горната улица над нейната бяха построени върху стъпаловидна тераса, издълбана в почти отвесните скали. Нямаше как някой да се придвижва между двете улици около къщите и зад тях. Домовете в този квартал дори не се нуждаеха от огради и порти, самият терен беше достатъчна защита.
И всичко това насочваше Балард към извода, че са сбъркали в предположенията си. Търсеха бродеща двойка насилници — воайори, които са дошли в квартала откъм оживен булевард и са намирали жертвата си с надничане в прозорци, докато са решавали дали да нападнат веднага, или да се върнат по-късно. Намираха основание за това и в разговорите с жертвите, и в оскъдния материал за сравнение на навиците и движението им в предшестващите дни — нямаше нищо друго, което да свързва двете жени, никакви общи познати.
По всичко личеше, че третият случай ще промени напълно представите им. Изглеждаше, че жертвата е била набелязана другаде и проследена до дома й. Налагаше се промяна в разследването и Балард се скастри безмълвно за прахосаното досега време.
Видя на екрана иконката за нов имейл и отвори приложението — полицай Блек й бе изпратил копие от доклада за произшествието. Отвори го и прегледа двете страници. Нищо в подробностите не беше новост за нея. Тъкмо затваряше приложението и я стресна кола, профучала безшумно покрай нея. Обърна се и разпозна електрическо БМВ, каквито криминалистите използваха.
Управлението бе купило тези коли за детективите, но обсегът от само стотина километра между две зареждания на батерията ги правеше не особено полезни, когато детективите трябваше да изминават по-големи разстояния при разследване. По-бързото каране по магистрали намаляваше допълнително обсега, а при разследване в Лос Анджелис не се случваше често да няма движение и по магистрала. Трупаха се все повече истории как някой детектив закъсал насред път с изчерпана батерия, накрая колите бяха изтеглени от употреба и изоставени върху покрива на многоетажен паркинг за повече от година. След това ги разпределиха наново на екипи по криминалистика и аудио-визуална регистрация, които пътуваха с тях до едно местопрестъпление и ги връщаха за зареждане.
Балард тръгна обратно към къщата на Синди Карпентър и настигна техника, когато той излезе от колата и отвори задния капак.
— Балард от участък Холивуд — представи му се тя. — Аз се обадих.
— Аз съм Рино — отговори мъжът. — Съжалявам, ако ви уплаших на минаване оттам. Тези измишльотини са прекалено тихи. Случвало се е хора буквално да се навират под колелата, без дори да погледнат към мен.
— Е, ако карате по-бавно, може би няма да се случва.
— Ама вие знаете ли как ускорява това чудо? Едва натискате педала и вече се движите с шейсетина километра в час. Както и да е. Какво е нужно да правя тук?
Затвори капака, стоеше стиснал дръжката на огромна служебна чанта, чиято тежест изкривяваше едното му рамо надолу. Той беше дребничък, носеше тъмносини работни дрехи с белите инициали на научно-техническия отдел, извезани на джоб отпред.