Заобиколи дежурната стая, за да не попадне отново пред погледа на Ривера, и се надяваше той да я остави на мира. Настани се зад бюрото, което си бе избрала този път, извади бележник, включи лаптопа си и отвори файловете за нападенията на Среднощните. Намери номера на мобилния телефон на първата жертва — Робърта Клайн, и го набра. Докато чакаше, погледна часовника на стената над мониторите и написа 21:05 в бележника, за да може да попълни хронограмата. Робърта Клайн отговори на обаждането след шестия сигнал.
— Здрасти, Боби, безпокои те детектив Балард от участъка в Холивуд.
— Хванахте ли ги?
— Все още не, но работим упорито по разследването… дори и през празниците. Моля те да ме извиниш за късното обаждане.
— Уплаших се: „Кой ли ме търси по това време?“.
— Съжалявам. Как си?
— Не съм добре. Нямам новини от вас. Не знам какво става. Страхувам се. Все си мисля, че онези може да се върнат, защото полицията на нашия град не успява да ги залови.
Балард се ядоса отново на Лайза Мур. Жертвите на сексуални престъпления се нуждаеха от постоянна подкрепа. Трябваше да бъдат осведомявани навреме, защото ако знаеха по-добре какво прави полицията, чувстваха се в по-голяма безопасност. И беше по-вероятно да съдействат на разследването. А при изнасилване това би могло да означава да се изправят срещу насилника при разпознаване в полицията или в съдебната зала. И подкрепата би могла да им даде сили, за да издържат. Поредната немарливост на Лайза. Тя водеше разследването, Балард си оставаше детектив от нощната смяна и само й помагаше… докато не си размениха ролите в последните дни.
— Мога да те уверя, че разследваме упорито, тъкмо затова ти се обаждам — каза Балард.
— Вече не работя — изтърси Клайн.
— Как така?
— Напуснах. Не искам да излизам от дома си, докато не ги хванете. Много се страхувам.
— Отиде ли при някого от психотерапевтите, за които ти говорихме?
— Мразя сеансите през „Зуум“. Отказах се. Няма никакъв контакт в разговор през компютъра.
— Боби, според мен трябва да помислиш отново. Това би ти помогнало да преживееш този период. Знам колко ти е…
— Ако не сте ги хванали, за какво ми се обади?
На Клайн явно не й се слушаше как терапевтът на компютърния екран би й помогнал да понесе миговете на отчаяние.
— Боби, ще бъда откровена с тебе, защото знам, че си силна духом. Трябва да променим насоката в разследването и се нуждаем от твоята помощ.
— Какво искате? И защо?
— Защото бяхме решили, че в тези случаи най-важно е било мястото. Смятахме, че онези мъже първо са си набелязвали квартала и след това са търсили жертва в него… тъй като са можели лесно и бързо да дойдат и да си отидат.
— Но не е било така ли?
— Е, сега смятаме, че първо са набелязвали жертвите.
— Какво означава това?
Гласът на Клайн изтъня — започваше да разбира смисъла на чутото.
— Боби, може би пътищата ви са се пресекли по друг начин. И ние трябва да…
— Значи са решили да нападнат точно мен?! — възкликна жената и Балард си спомни как пискаше кучето й, ако го настъпеше неволно по лапата.
— Боби, изслушай ме — каза тя настойчиво. — Няма от какво да се боиш. Наистина сме убедени, че няма да се върнат. Те продължават по плана си, Боби.
— За какво намекваш? — наежи се Клайн. — Още някоя жена ли са нападнали? Това ли ми казваш всъщност?
Балард разбра, че губи напълно контрол върху разговора. Необходимо беше или да овладее положението, или да се откаже и да потърси другата жертва, като си вземе поука от този неуспех.
— Боби, искам да се успокоиш, за да поговорим и да ти обясня какво се случва. Можеш ли да направиш това за мен?
Мълчанието се проточи, преди другата жена да отговори.
— Както желаеш. Спокойна съм. Сега ми кажи какви шибани гадости стават.
— Има още една жертва, Боби. Случи се рано тази сутрин. Не мога да споделя подробностите, но вече виждаме тези случаи по друг начин. И затова се нуждая от твоята помощ.
— Какво искаш от мен?
— Първо нека те попитам дали някога си отивала в кафенето „Нейтив Бийн“, което е в Лос Фелис.
Чакаше, докато Клайн ровеше в паметта си.
— Не, никога не съм била там.
— Намира се на „Хилхърст“. Сигурна ли си?
— Сигурна съм. Това ли…
— Познаваш ли човек, който работи там?
— Не. Аз дори не се отбивам в онези квартали.
— Благодаря ти. А сега искам да…
— Да не са нападнали някоя жена от кафенето?
— Боби, наистина не бива да обсъждам това с теб. Както законът те защитава от разгласяване на случая, така защитава и другите жертви. Имам твоя имейл адрес. Ще ти изпратя един документ — въпросник за твоя живот и занимания, който ще ни помогне да изясним как може да са те набелязали онези хора.