Изправи се и излезе. Видя фургона на съдебните медици със синята лента отстрани, който тъкмо спираше на улицата.
— Какво решаваш? — подкани я Спелман.
— Пурпурна мъгла — изтърси тя.
— Какви ги приказваш?
— Като песента на Джими Хендрикс. И той се е задавил при повръщане, защото прекалил с хапчетата. Същото е сполетяло и този човек. Някой установи ли самоличността му?
Спелман се разкикоти.
— Това беше свежо, Балард — промълви след малко. — Трябва да го запомня.
Тя вече съжаляваше за остроумието си. Прозвуча твърде бездушно, а този претръпнал патрулен сержант щеше да пусне мълвата, за да засили и без това безразличното отношение на хората от управлението към работата им.
— Какво става със самоличността му? — напомни тя, за да се настроят делово.
— Не намерихме никакви документи — обади се Ла Кастро. — Попитахме и тези наоколо, но те го познавали само като Джими.
— Стига бе, Джими! — възкликна Спелман. — Пурпурна мъгла наистина е лаф на място.
Извърна се да смъкне маската и да се посмее до насита. Балард видя, че неколцина от бездомните ги наблюдават през пролуки в палатките и колибите си. И сякаш усети как погледите им се приковават в нея, защото тя пусна шегата.
Остана още половин час там, докато съдебният лекар извърши огледа и стигне до същото заключение като нея. Причината за смъртта не беше убийство. През това време тя се обади по радиостанцията на патрула с портативния скенер за пръстови отпечатъци. Ако някога бяха снемали отпечатъци на мъртвеца при получаване на свидетелство за правоуправление в Калифорния или при регистрацията в участък или затвор, щяха да научат самоличността му. Скенерите бяха скъпи и не всеки патрул или дежурен детектив ги носеше.
Щом получи скенера, Балард го занесе в къщурката на покойника и притисна десния му палец към екрана. Нищо. Никакви съвпадения. Той не беше записан в системата. Това беше необичайно, дори почти нечувано за бездомен наркоман. Тя повтори процедурата със същия отрицателен резултат. И това означаваше, че на съдебните медици им предстои по-разширено търсене, за да го идентифицират и да уведомят най-близките роднини. Ако не успееха, трупът щеше да бъде съхраняван една година във фризера, след това кремиран, а пепелта — погребана под плоча само с номер в гробището „Евъргрийн“ в източната част на Лос Анджелис.
След като качиха тялото във фургона със синята лента, Балард потегли обратно към участъка, за да се заеме с документите преди края на смяната. Първо добави необходимото в хронограмата за разследването на Среднощните, после попълни протоколите за смъртта на неидентифицирания мъж. От извършилия огледа съдебен лекар научи, че ще бъде записан като Джон Доу 21-3 до установяването на самоличността му. И осъзна, че малко повече от денонощие след началото на новата година вече има три трупа на хора с неясна самоличност в голямата морга. Дори смъртта показваше колко много са анонимните и непреброените в този град.
Накрая разпечата всички доклади и остави копия от тях в кутията с входяща поща за лейтенанта на детективите. Той нямаше да ги прегледа преди понеделник, когато трябваше да дойде на работа. Изпрати по имейла обновената хронограма и на Лайза Мур. Не беше задължително, но искаше колежката й, занимаваща се изключително с разследване на сексуални престъпления, да види колко е напреднала в работата по случая и без нейната помощ.
С попълването на документите довърши смяната си до шест часа сутринта. Трябваше обаче да прави нещо още час, защото искаше да се отбие в „Нейтив Бийн“ веднага след отварянето в седем часа. Проверяваше си електронната поща и ровеше в мрежата. Първо написа „Питър Отшелника“ в търсачката. И откри, че някога бил легенда в Долчинката. Живеел на авеню „Айвър“, имал дълга бяла брада и коса, с което си осигурявал роли във филми на библейска тематика през 20-те и 30-те години на миналия век. Смяташе се, че е бил и сред първите, които играели роля и на булевард „Холивуд“, позирал в библейските си одежди за туристи срещу дребни пари. Останал знаменитост в Долчинката до смъртта си през 60-те години.
И преди да се усети какво прави, пак влезе в сайта „Разходка с опашатковци“, за да види новите кучета, за които търсеха дом. Още й беше мъчно за нейната Лола, умряла от рак на костите преди осем месеца. Все по-често преглеждаше сайтовете на приюти, взираше се в снимки и си мислеше дали да не вземе някое куче в дома си. Лола беше мелез на питбул и с външността си стряскаше немалко хора във Венис Бийч. Балард никога не се тревожеше за вещите си, когато влизаше във водата да сърфира, а Лола оставаше при палатката.