Но сега беше в ново жилище, правилата налагаха ограничения за теглото на домашните любимци и тя си търсеше приятел, а не защитник.
Прехвърляше снимки на екрана и четеше някои от историите към тях, написани от гледната точка на кучето. Накрая стигна до Пинто, мелез на чихуахуа със златисти очи и искрен поглед. За пръв път му обърна внимание преди две седмици, когато се появи в поредицата кучета, нуждаещи се от дом. Още беше в приюта и още нямаше други кандидати за него.
Тя вдигна поглед към часовника на стената. Време беше да отиде на работното място на Синди Карпентър, щом тя отвори кафенето. И пак се вторачи в Пинто, който имаше кафяво-бяла козина и малко по-удължена муцунка от чистокръвна чихуахуа. Натисна с курсора бутона под снимката и се появи шаблон за имейл. Тя написа „Искам да се срещна с Пинто“. Поколеба се само за секунда-две, добави своя мобилен номер и натисна бутона за изпращане.
Умората я смазваше, докато вървеше по паркинга на участъка към своя „Дифендър“. Но мисълта за Пинто й вдъхваше надежда.
Преброи часовете от последния сън — събираше се почти цяло денонощие. Напираше желанието да сърфира по вълните край Булеварда на залеза, да се ободри във водата на Тихия океан, но си знаеше, че е необходимо да се наспи. Щеше да провери как е Синди и да се прибере в апартамента, за да спи поне до обяд. Подкара по булеварда, зави надясно и вече трябваше да продължи само направо до „Хилхърст“.
Доближи „Нейтив Бийн“ точно в седем, а вече имаше четирима клиенти пред гишето. Паркира до отсрещния тротоар, сложи си маската и излезе от колата.
Когато й дойде редът, не я обслужи Синди. Поръча си кафе без кофеин и захар и зърна Синди вътре, занимаваше се с поръчки. Подвикна й, махна с ръка.
— Имаш ли свободна минута?
— Е, не точно сега… Нека изпълня поръчките. Отстрани има маса.
Балард не бе поискала някаква сложна смес и си получи чашата веднага. Заобиколи сградата и видя отстрани четири маси на достатъчно голямо разстояние една от друга по тротоара на пресечката. Седна да чака до служебния вход. Не искаше да пие кафето, ако ще и без кофеин. Не биваше да се лишава от сън.
След около пет минути и Карпентър излезе с чаша кафе.
— Извинявай, струпа ни се работа.
Тя се настани срещу Балард. Натъртванията по лицето й изглеждаха по-големи и бяха станали тъмнолилави. По драскотините тепърва се образуваше коричка.
— Няма нищо — успокои я Балард. — Не ти се обадих предварително. Исках само да проверя как си.
— Добре съм, доколкото е възможно след всичко това.
— Да, ти преживя нещо, което не бива да се случва на никого.
— Има ли новини? Да не сте ги…
— Всъщност няма нищо ново. Още не сме ги арестували. Когато ги хванем, ще ти съобщя веднага, колкото и да е късно.
— Ами… благодаря.
— Имаше ли време за въпросника?
— Да, но не съм привършила. Дълъг е. Донесох го тук и ще го попълвам, когато приключи сутрешната навалица.
С тези думи сякаш даде знак, вратата се отвори и се подаде жената, която бе обслужила Балард.
— Имаме още поръчки.
— Ей сега идвам — отвърна Карпентър.
Другата жена остави вратата да се затръшне.
— Извинявай — каза Карпентър, — наистина трябва да се връщам.
— Всичко е наред — каза Балард. — Можем да поговорим по-късно, след като попълниш въпросника. Само исках да те попитам дали не си се сетила за още нещо. Нали си спомни за снимката, затова исках да чуя дали има още подробности.
Карпентър стана.
— Нищо друго не си спомних. Съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш — изтъкна Балард. — Но има още нещо, без да те бавя. Един от съседите ти е видял бял фургон на вашата улица преди нападението срещу тебе. Двама мъже уж се занимавали с улична лампа, но тя не свети и сега. Аз бях там и знам. Затова си мисля, че са били същите и нарочно са повредили лампата, за да бъде по-тъмно пред твоята къща.
— И това ме плаши — призна Карпентър. — Сигурна ли си?
— Ще попитам отдела по улично осветление дали са изпращали някого, но се съмнявам да е така. В стълба на лампата има срязан кабел. Както и да е, исках да те попитам познаваш ли човек, който притежава бял фургон?