— Ти си само голям фукльо, но не и по-добър водач. Сложи си колана, приятел. Нямаме време за губене.
Автомобилът се понесе по тясното шосе, от двете страни на което се издигаха заснежени дървета и скали.
Рурк програмира посоката и разгледа маршрута, обозначен от вградения компютър.
— Следвай шосето още три километра, след това завий наляво, след дванайсет километра отново направи ляв завой.
Когато той свърши с указанията, Ив вече вземаше първия завой. Видя тесен поток, тънка струйка вода се опитваше да си пробие път през леда, оковал каменистото корито. По стръмните склонове на хълмовете се издигаха дървета, между които бяха накацали къщурки. Тук-там в покритите със сняг дворове играеха деца, някои изпробваха новите си въздушни кънки.
— Защо хората живеят в такива забравени от Бога места? Та тук няма нищо освен гори и скали — възкликна Ив и се обърна към съпруга си: — Отдолу едва ли виждат небето. Навярно е много потискащо. Ами къде се хранят? Не видях нито един ресторант, нито дори магазин за хранителни стоки.
— Може би се хранят у дома, насядали около кухненската маса — усмихна се Рурк.
— Ден след ден ли? Какъв ужас! — Тя потръпна.
Той избухна в смях и разроши косата й:
— Скъпа, обожавам те.
— Радвам се да го чуя. — Ив натисна спирачките, за да вземе следващия завой. — Как изглежда домът, който търсим?
— Спри пред третата къща отдясно. Ето я — двуетажна панелна постройка, на алеята е паркиран фургон.
Ив намали скоростта, паркира зад фургона и огледа къщата. Под стрехите бяха прикрепени гирлянди от електрически лампички, на вратата беше прикрепен коледен венец, а през прозореца се виждаше украсена елха.
— Навярно няма да се подчиниш, ако те помоля да останеш в колата — обърна се тя към съпруга си.
— Колко си прозорлива, мила моя. — Рурк отвори вратата и слезе.
— Едва ли ще се зарадват, като ме видят — предупреди го Ив, докато вървяха по почистената от снега алея, водеща към входната врата. — Ако откажат да разговарят с мен, ще ги заплаша. Стигне ли се до там, следвай моя пример.
Натисна бутона на звънеца и потрепери от студ.
— Трябваше да облечеш кашмиреното палто, което ти подарих. Поне нямаше да зъзнеш.
— Не го нося, когато съм на работа. — Палтото беше великолепно, но я караше да се чувства… изнежена и разглезена. Не беше подходящата дреха за едно ченге.
А когато вратата се отвори, Ив не беше изисканата съпруга на приказно богатия Рурк, а безмилостно ченге.
Хелън Палмър беше боядисала косата си и носеше контактни лещи, които променяха цвета на очите й. Въпреки променената външност тя още беше красива и приликата със сина й беше поразителна. Машиналната й усмивка помръкна, когато тя позна Ив.
— Спомняте ли си коя съм, госпожо Палмър?
— Какво търсите тук? — Хелън се облегна на касата на вратата, сякаш да прегради пътя на неканените гости. — Как ни открихте? Ние сме под специална защита…
— Не желая да ви се натрапвам, но положението е извънредно. Навярно вече знаете, че синът ви е избягал от затвора.
Жената стисна устни и се приведе, сякаш да се защити от ледения вятър, който нахлуваше през отворената врата.
— Съобщиха ни, че го издирват и ни успокоиха, че в най-скоро време ще го върнат в болничното заведение, където го лекуват. Той не е тук. Не знае къде живеем…
— Мога ли да вляза, госпожо Палмър?
— Защо започвате всичко отново? — Очите на жената се насълзиха от гняв и от мъка. — Със съпруга ми се опитваме да изградим нов живот. Не сме виждали Дейвид от три години.
— Скъпа, с кого разговаряш? Затвори вратата, че замръзнах. — В коридора се появи висок тъмнокос човек. Носеше развлечен пуловер, изтъркани джинси и нови домашни чехли. Запримига учудено, сетне сложи ръка на рамото на съпругата си.
— Вие сте… лейтенант… лейтенант Далас, нали?
— Да, господин Палмър. Извинете за безпокойството.
— Покани ги да влязат, Хелън.
— Боже мой… сигурен ли си, Том?
— Покани ги — повтори човекът и накара жена си да се дръпне от вратата. — Вие сигурно сте Рурк. — Той се опита да се усмихне, като протегна ръка на новодошлия. — Познах ви. Моля, заповядайте, седнете.
— Том, моля те…
— Мила моя, направи кафе. — Обърна се, целуна съпругата си по челото и й прошепна нещо, което я накара да въздъхне и да кимне.
— Няма да ви отнемем много време — обади се Ив, докато Хелън се отдалечаваше по коридора.
— Никога няма да забравя добронамереното ви отношение хъм нас по време на процеса. — Той ги покани в малка всекидневна и продължи: — От няколко дни Хелън е като на тръни… всъщност откакто ни съобщиха за бягството на Дейвид. През последните три години се опитвахме да започнем нов живот, да не привличаме вниманието към себе си, но… — Той безпомощно махна с ръка и тежко се отпусна на стола.