— Не се съмнявам в предположението ти, но мисля, че е направил покупката доста отдавна.
Тя отново разроши косата си, докато усилено обмисляше новата възможност.
— И все пак ще проверя останалите двайсет и две къщи. Може би този път Палмър е взел жилище под наем. Ще проверя и тази вероятност.
— Не забелязах да са изтегляни или внасяни по-крупни суми, предполагащи авансово платен наем или ипотека.
— Това вече е пълен абсурд! — изсъска Ив.
— За какво говориш, скъпа!
— Че от теб ще излезе страхотно ченге.
— Мисля, че след като ме използваш, поне не бива да ме обиждаш. — Ив се усмихна, а той добави: — Ако позволиш, ще се позанимая с моите дела, сетне отново съм на твое разположение.
Оказа се, че Палмър е купил сто и двайсет метра найлоново въже от един склад, занимаващ се с продажби на едро. Продавачът позна младия човек на снимката и дори спомена, че господин Диксън бил изключително любезен младеж. Използвайки същото име, Палмър беше купил шест скрипеца, стоманени рингове, кабели и куфарче с инструменти, съдържащо и лазерна горелка. Покупките натоварил в багажника на новеничкия си бустър, заради който продавачът му позавидял. Денят бил двайсет и втори декември.
Ив си помисли, че през този ден приятелят й Дейв се е скъсал от работа, докато е устройвал своята Къща на ужасите.
До осем вечерта вече бяха елиминирали всички жилища от първоначалния списък.
— Приключихме. — Ив седна зад волана на колата си и уморено потърка слепоочията си. — Нито един от собствениците не е свързан с Дейв. Ще те оставя на автобусната спирка, Пийбоди.
— Вкъщи ли отивате?
Ив вдигна вежди:
— Защо питаш?
— Защото няма да допусна сама да обиколите наетите жилища от списъка, който поискахте да ви направя.
— Моля?
Пийбоди вирна брадичка, отказвайки да бъде засегната от ледения тон на началничката си.
— Моите уважения, лейтенант, но категорично отказвам да ви оставя сама, след като знам, че сте сред набелязаните жертви на Палмър.
— Мислиш ли, че няма да се справя с един психар?
— Смятам, че изгаряте от желание да го заловите и сте… непредпазлива. — Пийбоди си пое въздух и отсече: — Няма да ви оставя сама.
Ив гневно я изгледа:
— Да не си разговаряла с Рурк?
Помощничката й побърза да извърне очи, но Ив забеляза гузното й изражение и изруга.
— Съпругът ви има право, лейтенант, трябва да го послушате. — Пийбоди очакваше гневен изблик и беше подготвена, ала остана излъгана. Началничката й дълго мълча, което още повече смая младата жена. Накрая Ив промълви: „Може би“ и подкара колата.
Пийбоди беше окуражена от странната й реакция и реши, че няма какво да губи.
— Трябва да хапнете нещо. Цял ден не сте сложила залък в устата, дори не си взехте от моя чипс.
— Добре, добре. Хей, Рурк знае ли номера на видеотелефона ти?
— Ех, де да имах този късмет!
— Размърдай се, Пийбоди. Ще хапнем, за да задоволим изискванията на твоя организъм, после ще се заемем с апартаментите под наем.
— На ваше разположение съм, лейтенант.
Осма глава
Към полунощ заваля — мокрите снежинки падаха като огромни, заледени капки. Ив разсеяно наблюдаваше как снегът се трупа върху предното стъкло на колата и си мислеше, че трябва да се откаже. Нощта преваляше, не можеше да се направи нищо повече.
— Дейв държи всички карти — промълви.
— И вашите карти не са лоши. — Пийбоди се сгуши на седалката, опитвайки да се стопли. Беше премръзнала до мозъка на костите си.
— Сега това няма значение. — Ив натисна педала и колата се отдалечи от последната къща, която бяха огледали. — Знам кой е и кого ще убие. Знам как ще го направи и защо. Ала всичко това е безполезно. Смятам, че вече е ликвидирал и Карл.
„Далас почти никога не се обезкуражава“ — помисли си Пийбоди. Беше виждала началничката си разгневена или загрижена, но никога не бе долавяла отчаяние и примирение в гласа й.
— Не бива да се самообвинявате. Направихте всичко възможно да откриете скривалището на убиеца.
— Но не успях да предотвратя отвличането на Карл. А ако бях направила всичко възможно, психопатът вече щеше да бъде в ареста. Следователно съм пропуснала нещо важно. Палмър ми се изплъзва именно заради този пропуск.
— Разследвате случая едва от три дни.
— Не, от три години. — Ив спря на един светофар, в този момент видеотелефонът й иззвъня. — Далас слуша.
— Лейтенант, обажда се полицай Дейлримпъл. Възложено ми е да наблюдавам дома на семейство Полински. Току-що в сградата влезе младеж на около двайсет и пет, среден на ръст. Придвижваше се пеш и носеше малка спортна чанта. Отвори външната врата с кодова карта, сега е вътре.