— Днес видях Палмър. Мръсникът беше само на два-три метра от мен, но ми се изплъзна. — Отново затвори очи и добави; — Иска да ме извади от равновесие, за да престана да разсъждавам. Признавам, че временно се хванах на въдицата му, но сега отново съм в състояние да мисля трезво.
— И какво мислиш, лейтенант?
— Подведох се от факта, че го познавам, че съм чела психологическата му характеристика. Преследвах го, без да се досетя за най-важното.
— Какво е то?
Тя вдигна клепачи и отвърна:
— Палмър е напълно умопобъркан. — Легна по гръб и се втренчи в таванския прозорец, през който се виждаше нощното небе. — Невъзможно е да се предскажат действията на един луд. Те не са подчинени нито на психологически, нито на физиологични причини. Психоаналитиците използват най-различни термини, но всичко се свежда до лудостта. Досега се опитвах да предскажа непредсказуемото и непрекъснато удрях на камък. Този път Палмър не убива хора, за да продължи експериментите си, а за да ми отмъсти. Списъкът на жертвите му е съставен за заблуда. Хората са избрани с цел Дейв да се добере до мен.
— Мисля, че отдавна си го разбрала.
— Но не разбрах най-важното: Палмър е готов да умре, след като ме ликвидира. Няма да позволи отново да го затворят. Днес видях очите му — бяха очи на мъртвец.
— Това го прави още по-опасен.
— Търси начин да се добере до мен и е готов да рискува. Но не ще рискува да загине, преди да ме е довършил. Трябва му примамка… Нещо, на което не мога да откажа. Господи, сигурно знае за теб! — Тя седна в леглото и машинално прокара пръсти през косата си. — Искам да носиш специална гривна, за да знам всеки момент къде се намираш.
Рурк вдигна вежда:
— Ще се подчиня, ако и ти сториш същото.
Ив стисна зъби и едно мускулче на страната й заигра.
— Изразих се неправилно. Трябваше да кажа: „Ще носиш гривна.“
— Доколкото знам никой не може да ме задължи, освен ако съм извърши престъпление. — Рурк също седна и повдигна брадичката й. — Обещавам, че няма да позволя на Палмър да ме използва, за да се добере до теб. Но щом желаеш да нося гривна, осигурена от нюйоркската полиция, и ти ще се накичиш със същото „украшение“. Сигурен съм, че ще откажеш, което обезсмисля разговора ни.
— Голям инат си, Рурк. Знаеш ли, че мога да те принудя да се укриеш в тайна квартира? Да заповядам да подслушват комуникативните ти устройства и да те следят…
— Грешиш, скъпа моя. — Той леко я целуна, което я разгневи още повече. — Няма да можеш. Адвокатите ми няма да го допуснат. Престани да се заяждаш и ме изслушай. — Стисна по-силно брадичката й и я целуна по устните, за да й попречи да му възрази. Ала погледът му подсказваше, че е ядосан не на шега. — Ежедневно животът ти е изложен на опасност. Никога не съм те помолил да смениш професията си. Обикнах те заради характера ти, заради онова, което правиш, заради предаността ти към работата. Не съм искал да се промениш. Моля те да не искаш същото от мен.
— Гривната е само предпазна мярка.
— Не. Приемам я като знак, че се предаваме. В противен случай ти също щеше да носиш подобно устройство.
Ив понечи да му възрази, но се отказа и побърза да стане от леглото.
— Мразя, когато имаш право — промърмори. — Не обичам да признавам поражението си… Отивам да взема душ. И през ум да не ти минава да ме последваш в банята, защото в момента не си ми особено симпатичен.
Той я хвана за ръката и я привлече обратно на леглото, като промърмори:
— Друга песен ще запееш след пет минути.
Оказа се прав. Ив не проговори повече от пет минути, а когато след половин час най-сетне тръгна към банята, кръвта й още кипеше. Рурк я последва, но тя реши да не спори, защото щеше да го предизвика още повече.
Мълчаливо взе душ и влезе в кабинката за изсушаване, откъдето можеше да наблюдава съпруга си. Докато вълните от топъл въздух я обливаха, гледаше как водните струи се стичат по мускулестото му тяло.
Върна се в спалнята и тъкмо когато се обличаше, възнамерявайки да изпие чаша кафе и да продължи работата си, портативният й видеотелефон иззвъня. Тя се пораздразни, че я търсят по личния й апарат, но все пак го включи.
— Тук Далас.
— Приятно ми бе да те видя. Лице срещу лице.
— Здравей, Дейв. — Със свободната си ръка тя включи комуникатора в джоба си и натисна копчето, избиращо кода на Фийни. — Хубава кола имаш.
— И аз я харесвам. Бърза е и удобна. Изглеждаш уморена, лейтенант. Доста си бледа. Навярно както винаги си затрупана с работа. Жалко, че не можа да си починеш по време на празниците.
— Е, имаше и приятни моменти.
— Аз пък си прекарах прекрасно. — Красивото му лице се озари от усмивка. — Толкова е приятно отново да се заловиш за работа. Честно казано, поддържах уменията си, докато бях в… изгнание. Но и двамата с теб знаем, че няма по-хубав град от Ню Йорк. Нищо не може да се сравни с удоволствието да се завърнеш у дома и да се занимаваш с онова, което ти доставя най-голямо удоволствие.