— Прекалено късно е да повръщаш — жизнерадостно му напомни Диклън. — Искаш ли да повикам баща ти на помощ?
— Не, не. Остави го да се занимава с мама. Та колко души има отвън?
— Последния път, когато погледнах, бяха около двеста. Но продължават да пристигат.
— Господи, Господи! Защо не се отказахме? Как може да се очаква от един мъж да застане пред стотици хора и да промени живота си завинаги?
— Мисля, че традицията е наложила така, за да не позволи на младоженеца да избяга в последния момент. Ако го направи, тълпата ще го линчува.
— Това определено ме успокоява, скъпи. Защо не ме уредиш с няколко глътки бърбън?
Диклън отиде до шкафа и извади бутилка.
— Знаех си, че ще имаш нужда от глътка — ухили се той и извади и ментови бонбони. — После изяж бонбоните. Не трябва да вониш на уиски пред булката. Иначе може да избяга.
Диклън започна да налива, но когато вратата се отвори след кратко почукване и майка му влезе в стаята, скри бутилката и чашата зад гърба си.
— И двамата изглеждате чудесно! — извика Колийн. — Диклън, не му давай повече от една глътка от уискито, което криеш зад гърба си. И се увери, че ще си изплакне устата с ментолова вода.
— Имам ментови бонбони.
— Чудесно — усмихна се тя, като отиде до Реми и започна да оправя вратовръзката му. — Нервен си, защото това е най-важният ден в живота ти. Ако не трепериш в подобен случай, значи нещо не ти е наред. Обещавам ти, че треперенето ще изчезне в мига, когато видиш Ефи. Тя изглежда великолепно.
Колийн прегърна Реми и добави:
— Гордея се с теб.
— Ами с мен? — намеси се Диклън. — Аз се сетих за ментовите бонбони.
— С теб ще се позанимая по-късно. Реми, жениш се за момичето, което обичаш — продължи Колийн. — Заобиколен си от приятели и роднини, които обичат и двама ви. Денят е прекрасен, а брат ти, брат ти по сърце, се погрижи да ти осигури хубаво място за сватбата. Сега пийни една глътка бърбън и си поеми дълбоко дъх. А после си завлечи задника навън и се ожени.
— Да, госпожо. Обичам те, Колийн.
— Знам. Аз също те обичам, но няма да те целуна, защото ще си размажа червилото. Една глътка, Диклън. Ако момчето откачи, ще държа теб отговорен.
По-късно Диклън си помисли, че майка му беше права както винаги. Когато застана до Реми, а Ефи, прекрасна в бялата си рокля, излезе на терасата, той усети как нервното напрежение напуска приятеля му. Видя широката усмивка на Реми и чу нежните му думи:
— Ето го моето момиче.
Диклън заоглежда тълпата гости и прикова очи в Лена.
„А това пък е моето момиче — помисли си той. — И този път всичко ще бъде наред.“
Той стоеше в разцъфналата пролетна градина и наблюдаваше радостно как приятелите му се женят.
Реми и Ефи се целунаха, бяха обявени за съпруг и съпруга, а тълпата избухна в жизнерадостни викове, много по-приятни от сдържаните аплодисменти, с които Диклън бе свикнал.
Усети как собствената му усмивка става все по-широка.
Музиката засвири незабавно. Флейти, акордеони и китари. Когато фотографът се фокусира върху булката и младоженеца, Диклън се освободи и тръгна към Лена.
Тя беше облечена в червено. Ярка, аленочервена рокля с гол гръб и тънки презрамки. Точно над сърцето си бе забола емайлираната брошка часовник, която Люсиен бе подарил на Абигейл.
— Чудех си дали някога ще я сложиш — каза Диклън.
— Брошката е много специална, затова я запазих за специален случай — обясни Лена. — Великолепна сватба, Диклън. Свърши чудесна работа. Наистина си добър приятел.
— Имам и други добри качества, които ще те направят щастлива жена. Липсваше ми през последните няколко дни.
— И двамата бяхме доста заети.
— Остани тук довечера — помоли той, като я хвана за ръката, забелязал отказа в очите й. — Анджелина, остани довечера.
— Ще видим. Сега има доста хора, с които трябва да поговориш.
— Те си говорят един с друг. Къде е мис Одет?
Лена се усмихна.
— Майка ти я отвлече някъде.
— Искаш ли да ги намеря и да освободя мис Одет?
Гордост скова гръбнака и гласа й.
— Баба ми може да се оправи с майка ти по всяко време.
— Така ли? — развеселено попита Диклън и присви очи предизвикателно. — Ако им се наложи да употребят физическа сила, залагам парите си на Колийн. Тя има страхотно ляво кроше. Защо не си вземем малко шампанско, а после ще отидем да ги потърсим. Да видим в кой рунд са.
— Ако майка ти нарани чувствата на баба…
— Никога не би направила подобно нещо — отвърна Диклън вече без смях в гласа си и я разтърси леко за рамената. — За каква я взимаш, Лена? Ако е отишла някъде с мис Одет, то е защото иска да я опознае.
— Предполагам, че точно заради това довлече и баща ти в бара ми. За да може да ме опознае.