— Мога да стана оберкелнер — ухили се Диклън. — Но те получават по-добри бакшиши, когато говорят със снобски акцент, а не съм сигурен дали мога да се справя с него.
— Значи ще трябва да чакаме сватбата ти, за да те видим отново в смокинг.
— Да — съгласи се той и се огледа наоколо, но Лена беше изчезнала. — Е, поне тази сватба мина добре. Страхувах се, че бурята снощи може да обърка нещата.
— Буря? Скъпи, снощи нямаше буря.
— Разбира се, че имаше. Адски силна. Не ми казвай, че си я проспала.
— Бях будна до полунощ — каза Одет, като се вгледа в лицето му. — Довършвах подгъва на роклята си. После станах към четири, когато Руфъс реши, че трябва да излезе навън. Видях, че тук свети, и се зачудих какво правиш по това време. Нощта беше ясна и хубава, Диклън.
— Аз… аз сигурно съм сънувал бурята. Предсватбен стрес.
Но той не се бе събуждал в четири. Доколкото си спомняше, въобще не бе ставал след полунощ, когато обиколи къщата, за да изгаси всички лампи, преди да си легне.
Сън. Вятър и дъжд. Проблясък на светкавица. Жълти пламъци в камината. Болка, пот, жажда. Кръв.
Женски ръце и гласове. Ефи? Гласове, които го успокояваха и окуражаваха.
Диклън си припомни всичко ясно и застина насред дансинга.
Беше родил бебе. Мили Боже!
— Скъпи? Диклън? Хайде да излезем навън — мило предложи Одет и го поведе напред. — Имаш нужда от чист въздух.
— Да. Южняшките дами ме замайват.
— Моля?
— Не, няма нищо.
Беше ужасен и изпълнен с благоговение към онова, което му се бе случило насън. Или това бяха отминали спомени?
— Върни се вътре — помоли я той. — Аз ще се поразходя, за да си проясня главата.
— Какво си спомни?
— Чудо — промърмори той. — Напомни ми да купя на мама хубав подарък. Не знам как вие, жените, успявате да издържите това дори един път. А тя го е направила четири пъти. Невероятно — добави той и се отправи към стълбите. — Абсолютно невероятно.
Диклън се разходи около къщата, после влезе вътре, за да си вземе чаша студена вода. Изпи и три аспирина, за да прогони адското главоболие, което го бе обзело, когато си припомни съня.
Чуваше музиката, която долиташе от балната зала. Усещаше вибрациите от стотици танцуващи крака.
Трябваше да се върне вътре и да изпълни задълженията си на кум и домакин. Но единственото, което искаше в момента, бе да се отпусне в леглото, да затвори очи и да заспи.
— Диклън.
Лена излезе на терасата и затвори вратата зад себе си.
— Какво има?
— Нищо. Само малко главоболие.
— Нямаше те почти час. Хората питат за теб.
— Идвам — отвърна той, но седна на леглото. — След минута.
Лена се приближи до него.
— Толкова ли е лошо?
— Имал съм и по-лоши моменти.
— Защо не полегнеш за няколко минути?
— Няма да се отпусна в леглото на сватбата на най-добрия си приятел. Освен ако не ми правиш компания.
— Звучи съблазнително. Хубав мъж, издокаран в смокинг, предизвиква желание да го съблечеш.
— Оберкелнерите ще се влюбят в теб.
— Е, започна да се шегуваш, значи вече се чувстваш по-добре.
— Като се има предвид, че родих бебе преди по-малко от двадесет и четири часа, бих казал, че се справям отлично.
Лена стисна устни.
— Скъпи, колко изпи тази вечер?
— Далеч не толкова, колкото планирах. Нали си спомняш теорията си, че аз съм Абигейл Мане? Е, започвам да мисля, че си права. Снощи сънувах, че съм в онази стая надолу по коридора, в леглото, което видях там, но всъщност не е там. Не виждах Абигейл, която раждаше в леглото. Изпитах всичко на свой собствен гръб. Позволи ми да ти кажа, че раждането никак не напомня приятна разходка по плажа. Всяка жена, която не иска упойка в такива случаи, е направо смахната. Това усещане определено бие всичко, което са измислили през онзи забавен период, познат като Испанската инквизиция.
— Сънувал си, че си Абигейл и…
— Не приличаше на сън, Лена. А и мисля, че сигурно съм бил в онази стая, когато получих халюцинациите. Помня бурята. Помня колко бях уплашен и как се мъчех да доведа бебето си на този свят.
Диклън замълча и обмисли думите си.
— Господи, това пък ако не прозвуча странно!
— Да, така е — потвърди Лена и седна до него.