Лена вдигна ръка и опипа ключето около врата си, а после и брошката.
— Той не е това, което очаквах. Нито онова, което търсех.
Патрик се усмихна мило и я потупа по ръката.
— Животът е пълен с изненади, нали? А някои от тях действат като ритник в задника — каза той, а после се наведе и я целуна по бузата. — Ще се видим пак — усмихна се Патрик и я остави сама.
Празненството продължи още два часа след като булката и младоженецът бяха изпратени под дъжд от конфети. Диклън реши, че през следващите шест месеца ще намира конфети по ливадата, дрехите и дори в храната си.
Музиката свиреше игриво, а гостите бяха щастливи. В ранните сутрешни часове някои тръгнаха към колите си. Други бяха отнесени до тях, и това не бяха само децата.
Диклън стоеше на стълбището и гледаше как и последните се разотиват. Небето изсветляваше бавно. Настъпваше утрото.
— Сигурно си изморен — обади се Лена от терасата над него.
— Не — отговори той, като продължи да гледа небето. — Би трябвало, но не съм.
— Ще ти е нужна поне една седмица, за да разчистиш къщата.
— Не. Генерал Рено и армията й ще дойдат утре, за да се погрижат за това. Наредено ми е да не им се пречкам. Никак няма да ми е трудно да изпълня заповедта. Не мислех, че ще останеш.
— Аз също.
Той се завъртя и я погледна. „Приличаме на Ромео и Жулиета — помисли си Диклън. — Дано историята ни да приключи по-добре.“
— Защо остана?
— Не съм сигурна. Не знам какво да правя с теб, Диклън. Кълна се в Бога, просто не знам. Никога не съм имала проблеми с мъжете. Вероятно аз съм им създавала проблеми — усмихна се тя леко, — но ти си първият, който ги създава на мен.
Диклън тръгна към нея.
— Никой от тях не те е обичал истински.
— Не, никой от тях не ме е обичал. Искаха ме, желаеха ме, но това е лесно. Можеш да си небрежен с онова, което искаш. И ще ти кажа честно, че в повечето случай се радвах на тази небрежност. Не само на секса, но и на танца, на играта. Когато музиката спре или играта свърши, може да има известни съжаления, но никой не наранен.
— Но между нас двамата не е игра.
— Вече те нараних.
— Засега няма смъртоносни рани, Лена.
— Какво виждаш, когато ме погледнеш? Някои от далечното минало? Не можеш да върнеш мъртвите към живота.
— Виждам те достатъчно ясно. Виждам и нещо у двама ни, което не трябва да бъде пренебрегвано или забравяно. Нещо, което трябва да се оправи, преди да продължим напред.
Диклън бръкна в джоба си и извади часовника на Люсиен.
— Подарих ти този часовник преди около сто години. Време е да си го получиш обратно.
— Ако това е вярно, не виждаш ли, че всичко е приключило с мъка, смърт и трагедия? Не можем да го променим. Защо трябва да се връщаме към него?
— Защото така трябва. Защото този път сме по-силни — отговори Диклън, като сложи часовника в ръката й. — Защото ако не оправим всичко, историята никога няма да приключи.
— Добре — кимна тя, като прибра часовника в джоба на късото си сако и откопча брошката. — Подарих ти брошката навремето. Вземи я.
Диклън я взе и часовникът, който бе стоял в миналото в Мане Хол, започна да бие.
— Полунощ — каза той спокойно. — Ще отброи дванадесет удара.
Той погледна малката брошка с емайлирания часовник.
— Полунощ — повтори Диклън и й показа. — Погледни и твоя.
Пръстите й трепереха леко, когато извади часовника.
— Господи! — ахна Лена, когато видя часа. — Защо?
— Ще разберем. Трябва да вляза вътре — отговори Диклън и погледна към третия етаж. — Трябва да се кача в детската стая. Бебето…
Още докато говореше, чуха жален плач.
— Хайде да изчезваме, Диклън. Да се качим в колата и да се махнем оттук.
Но той вече влизаше вътре.
— Бебето плаче. Мари Роз е гладна. Има нужда от мен. Родителите на Люсиен спят. Винаги се качвам горе рано, когато той не си е у дома. Мразя да седя с тях в салона след вечеря. Чувствам, че тя никак не ме харесва.
Гласът му се бе променил. Кажунският акцент се долавяше ясно.
— Диклън.
— Клодин ще я полюлее и ще я преоблече, но моята красива Роз се нуждае от майка си. Не ми е приятно, че е чак на третия етаж — продължи Диклън и забърза по коридора. — Но мадам Жозефин винаги постига своето. Е, невинаги — поправи се той усмихнато. — Ако го постигаше винаги, щях да съм храна на алигаторите вместо съпруга на Люсиен. А той ще се върне утре. О, толкова силно ми липсва.
Той тръгна нагоре по стълбите и Лена чу ускореното му дишане.
— Трябва да се кача — изрече той със собствения си глас. — Трябва да вляза вътре. Да видя.
Лена събра смелост и го хвана за ръката.