На малката сцена свиреше петчленен оркестър — пиано, флейта, барабан, китара, акордеон. Малкият дансинг бе претъпкан с хора, които изпълняваха сложен ритмичен танц.
В сумрака се виждаше, че нито една от кръглите дървени маси не бе свободна. Диклън се обърна към бара. Дървото бе почти черно от старост, но блестеше. Дузина високи столчета бяха поставени пред него. Диклън успя да се добере до последното, преди някой друг да го изпревари.
Пред огледалото зад бара бяха подредени бутилки, а сред тях — солници в различни форми. Елегантна двойка във вечерни тоалети, кучета, прасенца, жени с голи гърди, карнавални маски и феи.
Диклън ги огледа внимателно, като се чудеше какъв човек би колекционирал и показвал феи и прасета. Накрая реши, че е някой, който разбира добре Ню Орлиънс.
Флейтистката запя на кажунски. Имаше глас като ръждясал трион, който звучеше невероятно привлекателно. Диклън затропа с крак и погледна бармана. Той имаше плитки до кръста и лице, сякаш изрязано от огромно зърно кафе. Ръцете му се движеха изящно и бързо, докато наливаха бира и уиски.
Диклън повдигна ръка, за да привлече вниманието му, но в този момент тя излезе от вратата зад бара.
По-късно, когато можеше да мисли ясно, Диклън реши, че се е почувствал така, сякаш някой бе стоварил ковашки чук в гърдите му. Сърцето му не спря, а заби учестено. Кръвта му закипя. Всичко в него затанцува.
Ето те! Най-после!
Лудото биене на сърцето му заглуши силната музика и гласовете. Зрението му се фокусира върху нея, сякаш жената стоеше на сцена, осветена от прожектори.
Не беше красива. Не и в класическия смисъл. Но беше великолепна.
Косата й бе гарвановочерна, гъста, къдрава грива, която се спускаше по раменете. Лицето й бе остро. Тесен, аристократичен нос, високи скули, волева брадичка. Очите бяха удължени, устата — широка, с пълни устни, начервени в кървавочервено.
Диклън си помисли, че елементите на лицето й не съвпадаха напълно, но бяха идеални. Зашеметяващи, секси, превъзходни.
Беше дребна, почти деликатна, облечена в тясна алена блуза, която очертаваше твърдите й гърди и стегнатите мускули на ръцете. Между гърдите й висеше сребърна верижка с малко сребърно ключе.
Кожата й беше мургава, а очите — в наситеното кафяво на горчив шоколад.
Червените устни се извиха в ленива усмивка. Тя се приближи и се облегна на бара, като се наведе към Диклън. Лицата им бяха толкова близо, че той забеляза миниатюрната бенка над горната й устна. Долови аромата на жасмин и започна да се дави в него.
— Мога ли да направя нещо за теб, скъпи?
„О, да — помисли си той. — Моля те!“
Успя обаче само да изсумти нечленоразделно.
Жената се засмя и отметна глава назад, после го огледа внимателно.
— Жаден ли си? Или само гладен? — запита тя с кажунски акцент.
— Ах…
Искаше му се да прокара език по червените й устни и малката бенка, да я погълне цялата.
— „Корона“ — най-после отговори Диклън.
Загледа я как вади бутилката. Вървеше като танцьорка, нещо средно между балерина и стриптийзьорка. Диклън усети как езикът му буквално се връзва.
— Да ти я запиша ли на сметка, готин?
— Ъъъ…
За Бога, Фицджералд, стегни се!
— Да, благодаря. Какво отключва? — запита той, а когато жената повдигна вежди учудено, добави: — Ключът ти?
— О, това ли? — отвърна тя, като поглади ключето, от което кръвното на Диклън скочи до небето. — Сърцето ми, скъпи. А ти какво мислеше?
Диклън протегна ръка към нея. Страхуваше се, че ако не я докосне, ще се разплаче.
— Аз съм Диклън.
— Така ли? — попита тя, без да издърпа ръката си от неговата. — Хубаво име. Необичайно.
— Ирландско е.
— Аха.
Тя завъртя ръката му и се наведе, сякаш щеше да му предсказва бъдещето.
— Какво виждам тук? Не си идвал в Ню Орлиънс дълго време, но се надяваш да останеш тук. Напуснал си студения Север, нали, Диклън?
— Да. Но май не е твърде трудно да отгатнеш това.
Тя вдигна очи към него и сърцето му спря.
— Виждам и друго. Богат адвокат янки от Бостън, който си е купил Мане Хол.
— Познаваме ли се? — попита Диклън и почувства невероятно вълнение, когато стисна ръката й. — Срещали ли сме се преди?
— Не и в този живот, скъпи.
Тя го потупа леко по ръката, после тръгна да изпълни другите си поръчки.
Но го държеше под око. Не беше онова, което бе очаквала, след като чу описанието на Реми. Макар и да не знаеше точно какво бе очаквала. Но тя бе жена, която обичаше изненади. А човекът, седнал зад бара, който я наблюдаваше неотклонно със сивите си очи, изглеждаше пълен с изненади.