След тихата заповед, която долетя от вратата на къщичката, кучето седна на земята и замаха с опашка.
Жената на терасата бе по-млада, отколкото Диклън очакваше. Вероятно беше в началото на шестдесетте години. Имаше същата дребна фигурка като внучката си и същото остро лице. Косата й беше черна, обилно прошарена и къдрава.
Носеше памучна рокля с торбест червен пуловер върху нея. Дебели червени чорапи се подаваха от солидните и кафяви ботуши. Диклън чу дрънченето на гривните й, когато тя сложи ръце на хълбоците си.
— Харесал е миризмата и звука ви, затова ви целуна за добре дошъл — обясни тя.
— А ако не ме беше харесал?
Тя се усмихна и бръчките по лицето й се очертаха ясно.
— Как мислите?
— Радвам се, че мириша дружелюбно. Аз съм Диклън Фицджералд, госпожо Симон. Купих Мане Хол.
— Знам кой сте. Влезте и седнете — покани го тя, като отстъпи назад и отвори вратата.
Придружен от огромното куче, Диклън тръгна към терасата.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Симон.
Тя го изгледа любопитно с тъмните си очи.
— Наистина си хубавец, а?
— Благодаря — усмихна се той и й подаде цветята. — Вие също.
Жената взе цветята и стисна устни.
— Да не си дошъл да ме ухажваш, Диклън Фицджералд?
— Можете ли да готвите?
Тя се засмя с плътен, леко дрезгав глас, в който Диклън се влюби.
— Имам малко пресен царевичен хляб, така че ще можеш лично да се увериш.
Госпожа Симон го поведе навътре по коридора. Диклън видя бегло хола, спалните — едната с желязно разпятие над скромно желязно легло, и стаята за шиене. Всичките бяха едновременно претъпкани и безукорно спретнати.
Усети миризма на полир и лавандула, а на няколко метра от кухнята долови аромата на печено.
— Госпожо? На тридесет и една съм, финансово осигурен и абсолютно здрав. Не пуша, обикновено пия умерено и съм сравнително спретнат. Ако се омъжите за мен, ще се отнасям с вас като с кралица.
Тя се засмя и поклати глава, после му махна към кухнята.
— Сядай до масата и протегни дългите си крака под нея, за да не се спъна в тях. А след като си решил да ме очароваш, можеш да ме наричаш мис Одет.
Одет свали капака на голяма тава и извади чинии от шкафа. Докато тя режеше царевичния хляб, Диклън погледна през прозореца.
Блатото блестеше на силното слънце. Приличаше на мечта от тъмна вода, в която се отразяваха кипарисите. Птица с яркочервени крила профуча над дърветата и изчезна.
— Уха! Как успявате да свършите някоя работа, когато можете вечно да си седите тук и да гледате навън?
— Да, мястото си го бива — съгласи се тя и извади кана с тъмен чай от стария хладилник. — Семейството ми живее тук от повече от сто и петдесет години. Дядо ми имал спиртоварна зад онази дъбова гора. Данъчните никога не успели да я намерят.
Тя постави чинията и чашата пред него.
— Яж сега. А твоят дядо с какво се е занимавал?
— Бил адвокат. Всъщност и двамата ми дядовци.
— Мъртви ли са вече?
— Пенсионери.
— Ти също, нали? — попита тя, като извади голяма светлосиня бутилка.
— Да, нещо такова. Поне се отказах от правото. Това е великолепно, мис Одет.
— Бива ме в печенето. Обичам маргарити — добави тя, като сложи цветята в бутилката. — Имат жизнерадостен вид. Ще дадеш ли на Руфъс кокала, който си му донесъл, или ще го накараш да ти се моли за него?
Тъй като в момента Руфъс седеше до краката му, сложил едната си лапа на бедрото му, Диклън реши, че няма нужда от повече молби. Той извади кокала от чантата си и кучето го пое с учудващо деликатно захапване, размаха опашка, после се просна на пода и го заръфа.
Одет сложи цветята в средата на масата, после седна на съседния стол.
— Какво ще правиш с онова огромно старо място, Диклън Фицджералд?
— Всякакви неща. Ще се постарая да го върна към предишния му вид.
— А после?
— Не знам. Ще живея там.
Тя отчупи парченце от царевичния хляб. Вече бе решила, че харесва Диклън — рошавата му коса, сивите очи и слабото лице. Дори и гласа му. Звучеше като янки, но не неприятно. А маниерите му бяха изискани, естествени и дружелюбни.
Искаше й се да разбере и нещо за характера му.
— Защо?
— Не знам. Но искам да живея там още откак видях къщата за първи път.
— А как се отнася Мане Хол към теб?
— Мисля, че още не е взел решение. Влизала ли сте някога вътре?
— Аха — кимна тя. — Преди много време. Доста голяма къща за един младеж. Имаш ли си момиче в Бостън?
— Не, госпожо.
— Хубаво момче като теб над тридесет години. Не си гей, нали?
— Не, госпожо — ухили се той и вдигна чашата с чай. — Обичам момичета, но още не съм намерил подходящото.