Стените бяха оголени, шпакловани и готови за боядисване. Точките с молив по тях отбелязваха размерите на шкафовете, които щеше да започне да изработва на следващия ден. Дори се бе опитал да повдигне леко тухлите на огнището и смяташе, че е свършил сравнително добра работа. Старият дървен под бе почистен и покрит с найлони. Най-после се бе спрял на обзавеждането и бе отбелязал местата за печката и хладилника.
Ако не успееше да намери подходящ бюфет за дългата стена, щеше да си го направи сам. Бе обхванат от ентусиазъм.
Диклън занесе бутилка с вода горе, взе си традиционния девет минутен душ, а после се просна на леглото с бележките, чертежите и книгите си. Заспа скоро, още докато разглеждаше плановете за салона.
Събуди се разтреперан, в пълна тъмнина. Бебето го беше събудило. Плачът му още звучеше в ушите му, когато седна стреснато, а сърцето му заби лудо.
Не знаеше къде се намира, а само, че е на пода вместо в леглото си. А и беше достатъчно студено, за да види белите облачета на собствения си дъх.
Диклън се търколи и стана. Протегна се като слепец и опипа въздуха, като направи предпазлива крачка напред.
Лилии. Тялото му потръпна, когато усети аромата им. Вече знаеше къде е — в спалнята надолу по коридора. Стаята, която бе избягвал грижливо заедно с онази на третия етаж.
Сега се намираше в нея. Той направи още една предпазлива крачка. Знаеше, че не е сам, макар това да му се струваше пълна лудост.
— Плашиш ме. Но не можеш да ме прогониш оттук — тихо каза той.
Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Той изпищя и ги отдръпна миг преди да осъзнае, че бе пипнал стената. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и тръгна покрай стената. Откри дръжката на вратата към терасата и я отвори с разтреперани ръце.
Януарският въздух му се стори топъл и тежък върху вледенената му кожа. Диклън пристъпи напред и се хвана за перилата. Нощта напомняше за вътрешността на пещера. Старата поговорка наистина беше вярна — нямаше нищо по-тъмно от нощ на открито.
След като очите му се приспособиха към мрака, той се завъртя назад и затвори вратата на стаята.
— Сега това е моята къща — прошепна, като тръгна по терасата, отвори вратата на спалнята си и влезе вътре.
— Ходиш насън? — попита Реми и забоде вилицата си в ориза.
— Да. Имах подобен период от около шест месеца, когато бях на единадесет години — отговори Диклън, като сви рамене.
Не бе възнамерявал да говори за това, а най-много да го спомене случайно. Вечерята, приготвена от Ефи в апартамента на Реми, беше чудесна, както и компанията. Но незнайно защо Диклън, който им разказваше за напредъка на ремонта, заговори за нощните си приключения.
— Сигурно е ужасяващо — каза Ефи — да се събудиш и да откриеш, че си някъде другаде.
— Доста е зловещо. Странно е, че винаги се озовавам в двете стаи, които ме плашат най-много. Но предполагам, че е логично. Нещо, свързано с подсъзнанието.
— Стига да си останеш вътре в къщата, не е толкова страшно — обади се Реми. — Не искам да чуя, че си влязъл в блатото насън.
— Страхотна идея. Благодаря ти.
— Реми — извика Ефи и го плесна по ръката. — Мисля, че би трябвало да отидеш на лекар — обърна се тя към Диклън. — Може да ти даде нещо, което да ти помогне да спиш по-добре.
— Може. Но вече съм там цяла седмица, а това се случи само два пъти. А и взимането на приспивателни няма да ми помогне срещу призрака.
— Това е само течение и скърцане на старо дърво.
Реми се ухили.
— Ефи не вярва в духове.
— Нито пък в гледане на карти или чаени листа, или някаква подобна дивотия — потвърди тя.
— Момичето ми е адски практична личност.
— Момичето ти има здрав разум — отвърна Ефи. — Дик, нормално е да изпитваш странни усещания, когато си съвсем сам в онази огромна стара къща. А и се обзалагам, че не се храниш правилно. Трябва да поживееш известно време при Реми, докато свикнеш с новите неща.
— А пък тя самата не иска да дойде да живее при мен — намеси се Реми.
— Ще живея с теб, след като се оженим, а не преди това.
— О, скъпа, до май има толкова много време. Липсваш ми, когато не си тук — изхленчи Реми, като взе ръката й и я целуна нежно.
— Слушай, Ефи, защо ти не дойдеш при мен за няколко нощи? Абсолютно платонично — добави Диклън, когато видя присвитите очи на Реми. — Обзалагам се, че ще си промениш мнението за духовете след една-две нощи.
— Съжалявам. Аз съм градско чедо. Не мога да живея на такова място. А ти какво правиш там съвсем самичък, когато не работиш?
— Чета. И като стана дума за това, трябва да дойда до библиотеката, за да ми помогнеш да изровим още нещо за Мане Хол. Освен това се занимавах и с градината. Разхождах се. Отидох на гости на мис Одет.